— Мислех си, че изобщо няма да се появиш — рече тя.
Хутлун?
Хвърли отгоре му няколко кожи.
— Облечи ги, преди да си замръзнал. Има кумис и сушено овче в дисагите на коня. Хората ти са на два дни път от тук. За теб може би на седем.
Той не помръдна.
— Живо! Преди цялото племе да се е събудило.
Тя го сграбчи за ризата, насила го изправи и навлече кожуха на раменете му. Той застена от болка, когато вмъкваше лявата му ръка в дела. После Хутлун го изправи на крака и го повлече към коня.
— Побързай!
Чувстваше топла влага по гърдите си, раната на рамото отново се бе отворила. Мускулите на врата му бяха сковани от кангата, затова едва движеше главата си. Вече не знаеше дали му е останала сила за това. Коляното му приклекна и почти се преви под него.
— Нека северната звезда е зад теб — каза Хутлун. — По светло ще стигнеш до просторна долина. Ще видиш планина под формата на легнала по гръб жена. Следвай долината и тя ще те отведе в Кашгар. Приятелите ти са там.
— Няма ли да дойдеш с мен?
— Защо да идвам с теб?
Помогна му да се качи на седлото, постави поводите в дясната му ръка.
— Повече няма да те видя — каза тя.
— Не бъди толкова сигурна.
— Ако някога се върнеш из тези долини, баща ми ще те убие. Прибирай се у дома, Жос-ран. Забрави ме, забрави, че изобщо си бил тук.
— Ела с мен — повтори той.
— Вече два пъти ти спасявам живота. Какво още искаш от мен? Сега бързо, не губи време! — Улови го за косата и придърпа лицето му, за да го целуне. — Хубаво щеше да е да ти родя синове — каза тя и после удари коня по задницата. Той се втурна в мрака към степите и мрачната грамада на планините на юг.
Кайду стоеше на прага на входа на юртата си, до него мълчеше Хутлун. Нищо не помръдваше в ужасния и студен мрак.
— Избяга ли? — попита я Кайду.
— Има кон, провизии и кожи. А е и много съобразителен мъж.
— Не ще и дума — измърмори Кайду. — Ами пазачът?
— Съвзе се, но ще носи белег до края на дните си като свидетелство за небрежността си.
— Би трябвало да го накажа, иначе някои ще заподозрат, че имам пръст в бягството. — Вятърът отнасяше парата от дъха им. — Ще прокълна деня, в който този мъж извървя пътя до Ферганската долина — заяви Кайду.
Мълчанието беше неловко свидетелство за чувствата на дъщеря му.
— Ако беше човек, а не варварин, щеше ли да се омъжиш за него?
— Той е мъж.
— Съгласен съм, че има смелост — изсумтя Кайду. — Но човек, ако търси смелост, и у кон ще я открие.
— Снощи сънувах — каза Хутлун.
— Какво сънува?
— Че отново го виждам.
— Невъзможно.
— Това сънувах.
Кайду поклати глава. Нямаше да стане. Той никога не би дал своята лунноока дъщеря за варварин.
— Ти направи най-доброто за клана — каза той. — Сега трябва да забравиш, че се е случило.
Де да можеше.
119
В Кашгар лятото клонеше към края си и улиците бяха пълни с прахоляк и мухи, черни рояци, които пълзяха по главите на овцете и тлъстите, провесени за продан, дробове на улиците. Таджики с бради и кривооки киргизци лющеха със зъби слънчогледови семки, докато наперено вървяха из тържищата или се излежаваха на дървени дивани из чайханите, пиеха зелен чай, подправен с канела, от очукани порцеланови чашки.
Сергиите на пазара се огъваха под тежестта на късния урожай: праскови, дини, смокини, пъпеши, грозде и нар. Уличките тънеха до глезен в пъпешови кори. Но с плодовете на лятото идваха и предвестниците на зимата. Магарешки каручки тракаха из прашните улици, натоварени с вързопи с клони и цепеници, гориво за огнищата.
По върховете под Покрива на света имаше сняг.
Жосеран отвори очи. Една болка пулсираше в рамото му, друга прорязваше черепа му. Устата му беше подута и суха. Ноздрите му потрепнаха от уханията, които се промъкваха в стаята: прясно изпечен плосък хляб, въглища, печени меса; всички познати миризми на пазара.
— Та — чу глас — жив си значи.
Пред погледа му изплува лице. Уилям. Опита се да проговори, но от устните му не излезе звук. Отецът повдигна главата му и приближи до устните му чаша вода. Тя беше леденостудена и за Жосеран имаше вкус на вино.
— Къде… съм?
— Не си в Рая, ако това си очаквал.
— Щом те видях… разбрах, че не съм в Рая.
Лежеше върху дебело натрупани килими. Това беше ханг, издигната тухлена платформа, нагрявана отдолу от огън и успокояващо затопляща гърба му.