Уилям се изправи, развълнуван, и закръстосва стаята, погледът му задълго се спря на вратата. Никой татарин освен някой шаман не смееше да влезе при болен човек, така беше казал Жосеран. А дори и те бяха отдалечени от нея.
— Не съм искал това — произнесе той на висок глас и сплете ръце в молитва. От Бог отговор не дойде и връхлетелите го отново демони го завладяха напълно.
Ферганската долина
Предизвика транса с дим от хашиш и кумис. Хутлун танцува сама в юртата си, докато духовете не дойдоха и не я отнесоха със себе си на вечното Синьо небе. Освободена от връзките със земята, тя се рееше във въздуха на гърба на черна кобила, яздеше с варварския воин Жос-ран; усети ръцете му около себе си, когато се гмурнаха в зейналата прегръдка на облаците.
Сънува, че яздят над планините към високо пасище, където тя се съедини с него в дългата, силна трева на лятото. Образът беше толкова истински, че Хутлун легна на дебелите черги на юртата, изгубена в унеса си, ноздрите ѝ потреперваха от необичайни му мирис и разпери ръце, за да отвърне на прегръдката му.
Нещо се размърда в нея и тя застена, замята се от болка, кърваво дете се измъкна от тялото ѝ, мургаво като татарин, но със златисточервена коса като на християнина.
— Жос-ран.
Събуди се от съня чак на сутринта. Беше тъмно и жарта от огъня беше изтляла. Тя седна, трепереше, и се заоглежда из юртата, изгубила представа къде е.
Влязла беше в света на духовете заради баща си и за да открие волята на боговете относно Алгу и Арик Буке. Но образът на Жосеран и детето заличиха всяко друго прозрение. Не разбираше онова, което току-що бе преживяла.
Кожата ѝ лъщеше, а в слабините ѝ имаше влага и топлина. Изправи се несигурно на крака и залитайки, излезе навън.
Намаляваща луна се издигаше над белите била. Той все още беше някъде там. Тя не се съмняваше, че ги свързва сребриста нишка и един ден вятърът ще довее семената към цветето и те отново ще се срещнат.
125
За Уилям беше ясно, че животът на принцеса Мяо-йен е към края си. Колко пъти беше идвал в тази стая, колко молитви беше произнесъл шепнешком за нея! Тя умираше. Бог нямаше да се трогне за езичница с изрисувано лице.
Принцесата имаше вече мъртвешки вид. Дъхът ѝ едва се долавяше.
Ръката му се плъзна по кожата ѝ, гладка като слонова кост, гореща като треска. Одързостени от сладостта на допира, пръстите му продължиха да изследват и най-накрая спряха върху пъпката на гръдта на девойката.
Някаква преграда у него се срина; никой нищо нямаше да види, никой никога нямаше да разбере. Дори обектът на желанието му нямаше да е свидетел на попълзновенията му. Крехката принцеса с изрисувано лице му се предлагаше на този олтар като лична играчка, да я притежава без последствия. Тя скоро щеше да предаде душа на мрака и каквито и грехове да е извършил, те щяха да бъдат заровени с нея.
Или поне така го уверяваше гласът в главата му.
Ръката му се пъхна под коприната на ризата и дъхът му замря, когато върховете на пръстите му докоснаха горещата и мека плът на бедрото ѝ. Подвоуми се, преди да продължи изследването си. Ръката му неудържимо трепереше, устата му беше пресъхнала, в ума му нямаше друго, освен усещанията в този миг, сляп и глух за спасението или за причините да спре.
Остави настрана Библията си и легна на леглото до нея. Постави покорните ѝ ръце около раменете си и целуна изрисуваната ѝ буза. А когато сенките пропълзяха през стаята, той се предаде на тъмните щения на душата си.
126
Жосеран цял живот се беше обучавал във военното дело, в близък бой и яздене. Затова надмогна отегчението на безкрайните зимни месеци на бездействие със самоналожен режим. Поддържаше формата си на ездач, доколкото можеше.
Всеки следобед извеждаше коня си на медана под крепостта и сам се упражняваше с копие и меч. На местното тържище беше открил нещо, което се оказа неимоверно полезно за него. Местните търговци пазеха дините, като ги провесваха на бамбукови прътове, така че те оставаха сочни почти през цялата зима. Всеки ден купуваше по десет дини и ги изнасяше в овощната градина от другата страна на медана и ги набучваше на дълги колове. После в галоп минаваше между черниците и се опитваше да съсече с един удар динята с меча си.
Когато всичките дини бяха победени, той слизаше от черния жребец и със същото дървено острие, което татарите използваха, за да чистят конете си, и той тимареше своя. Това беше конят, който Хутлун му беше довела в нощта на бягството му от стана на Кайду. Тамплиерът полагаше грижи за него, въпреки че не хранеше особена привързаност към животното, понеже то беше гневливо и понякога злонравно. Кръстил го беше Уилям.