— Само за себе си ли мислиш? Имаш дълг пред Ордена на тамплиерите и пред Бог. Натоварен беше да върнеш папския легат в Акра невредим и ти даде дума пред Томас Берар, че ще я изпълниш. Ами за договора, който сключи с Хубилай, какво ще кажеш? Съдбата на Светите земи лежи в нашите ръце.
— Можеш да кажеш на Високия двор какво си видял и чул, убеден съм, че с удоволствие ще посрещнат доклада ти. Гласът ти в Съвета ще направи онова, което и моят. Колкото до договора, Хулегу ще направи, каквото на него му се иска. Императорът се интересува само от войната с брат си. Татарската империя се разпада отвътре. Унищожават се едни други без наша помощ. Пътуването ни беше напразно. За съдбата на Йерусалим е без значение дали ще се завърнем или няма.
Уилям стоеше безмълвен. Нещо се размърда в тъмните ъгли, вероятно плъх, който похапваше слама. Мръсната вода в локвата пред краката на монаха беше замръзнала.
— Те си играеха с нас, Уилям, от самото начало. Хулегу вече е знаел, че Великият хан е мъртъв. Искал е само да спечели време, да види дали братята ще си оспорват наследството, както и се случи. Договорът, който получихме от Хубилай, е изгубен, но и да беше у нас, той е без значение. Хулегу е свободен да се договаря, както сам намери за угодно, Синът на Небето няма власт над него. Всичко започва отново.
— Ти даде клетва пред Бог да видиш как се завръщам невредим в Акра — повтори Уилям.
— Пред кой Бог дадох клетва? Богът на Йерусалим? Богът на мохамеданите? Или богът на татарите? Никога не съм виждал боговете, на които станах свидетел през изминалата година.
— Ако излезеш през тази порта, ще те убият. Не само ще останеш без закрилата на християнството, но и сам Бог ще те изостави. — Жосеран мълчеше и той продължи: — Остани с мен до Акра и ще си замълча за еретичните ти възгледи и богохулствата.
Оседланият кон на Жосеран потупваше земята с копита.
— Какво те уплаши така, Уилям?
— Не съм уплашен — отвърна монахът, но Жосеран усети потрепването в гласа му.
— Ужасен си, че може да продължиш пътуването без мен. Какво се случи, та така те потресе?
— Ласкаеш се. Върви, щом искаш. Но помни едно. Ако тази вечер си тръгнеш от Кашгар, завинаги губиш своите. Ще се луташ в този свят и в следващия.
— Опасявам се, че вече се лутам и няма какво да направя.
Уилям се приближи.
— Какво би казал баща ти, ако беше тук? Би ли поискал от теб да захвърлиш живота си, както го е направил той? Що за завет ти е оставил! Ако никъде другаде не можеш да намериш изкупление, намери го в помирението с него.
Жосеран седя неподвижно в мрака дълго след като Уилям си беше отишъл. Най-накрая се изправи. Намери коня си и опря глава на челото му, вдъхна мириса на кон и кожа. Чувстваше как животното потрепва под брадата му.
Уилям имаше право. Кайду и разбойниците му щяха да го убият, ако се върнеше. Това ли искаше баща му от него? Дали неговият дух го беше следвал през целия Път на коприната, както твърдеше Хутлун, като негов пазител, негов закрилник само за да го види как умира в един дързък, но безплоден порив? Трябваше да продължи дори само за да намери нещо, в което да вярва, нещо, с което баща му да се гордее, нещо, което ще направи така, че и Раят да си заслужава.
Започна да разседлава коня, вече изгубил увереността си и обезсърчен.
130
Мяо-йен наблюдаваше приготовленията от прозореца на стаята си, високо в западната кула. Мъже и коне изпълваха двора, най-вече нередовните войници на Алгу с кафявите си кожи и дървени колчани на гърбовете, от които стърчаха стрели. Изглежда се готвеха за битки по пътя. Към тях се присъединяваха и мъжете от бащиния ѝ кесиг, които я придружаваха от Шанту.
Посред конниците тя съзря варварина, който седеше, без да помръдва, на жребеца си, светият мъж беше до него, скръбен в робата си с черна качулка.
Отецът ѝ беше спасил живота и въпреки това отказваше да говори с нея. Толкова беше непонятно! Какво беше сторила, за да заслужи неговата враждебност?
Тя не се радваше на предстоящото ново пътуване. Въпреки че се възстанови от треската, стомахът я болеше и тази луна не беше кървила. Сигурно заради болестта. Гърдите ѝ също я боляха и бяха подути, но не желаеше да споделя толкова деликатен въпрос с прислужниците си.
Момичета ѝ помагаха да увие краката си лилии за пътуването. Две от тях събуха извезаните копринени обувки от краката ѝ, после внимателно развиха дългите ленти от увито платно, ярд26 след ярд. Тя простена, когато всичко приключи и почти проплака от облекчение, както винаги, когато и последната лента биваше махната.