Но тя не можеше да се отърси от силно неясно предчувствие. Може би, помисли си тя, беше предвестник на собствената ѝ смърт.
Върна се към конете, които нетърпеливо чакаха под дърветата.
Сартак седеше прегърбен заради студа, дългият му плъстен кожух висеше на тъмни дипли надолу по хълбока на коня. Ледени мъниста покриваха рядката му брада, дъхът му белееше на мразовития въздух. Войниците му стояха зад него в сенките на оврага, от дървените колчани на гърбовете им стърчаха стрели. На бляскавото острие на копие висеше триъгълно знаме.
Виждаха как воините на Кайду чакаха точно под пинията на дърветата от другата страна на долината. Сартак се обърна към Жосеран с хищна усмивка.
— Видя ли! Казах ти, че няма да се удържат.
Жосеран не отговори. Търсеше да зърне пурпурна коприна сред далечната група от ездачи, но беше невъзможно да я различи, прекалено далече бяха.
Хутлун пръсна кумис от кожения мех на дисагите си по земята, поиска помощта на небето срещу враговете си. Затвори очи и отново се опита да чуе духовете, но неспокойствието, стаено в нея, заглушаваше интуицията ѝ. Тя вдигна очи към Синьото небе, лицето ѝ беше навъсено от смут. Другите татари я наблюдаваха, притеснени от нейната нерешителност.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — прошепна тя.
Метна се на седлото. Керванът се точеше нашироко през долината под тях. Не биваше да се бавят нито миг повече.
Вдигна юмрук във въздуха, знакът за нападение.
132
Конниците излетяха изпод дърветата и бойните им крясъци се понесоха пронизително през долината в мразовития въздух. Жосеран наблюдаваше, мрачно умълчан.
— Ти ще останеш тук — нареди му Сартак. — Ще оставя десетмина от моите хора да те пазят. Нищо няма да ти се случи — Сартак вдигна ръка, чакаше двете сили да се сблъскат, за да е сигурен, че воините на Кайду няма да могат да се изтеглят бързо.
— Това е за моя зет — заяви той.
Даде знак и татарите излязоха от морената, спуснаха се през долината, хиляда бойци, всеки с кожена броня, с преметнати лъкове през гърбовете, стоманените върхове на копията им проблясваха на слънцето.
— Какво става? — извика Уилям.
— Войниците на Кайду нападнаха кервана. Сартак им беше устроил клопка — той завъртя коня си. — Признай ми истинската причина, заради която не кръсти принцесата.
— Защо точно сега искаш да ме питаш за това, тамплиере?
— Само ми признай истината.
Уилям се подвоуми, но след това нещо в него се промени, някаква огромна вина, която му тежеше, се сви в него.
— Защо трябва да я давам на Бог, който нищо не ми даде?
— Уилям? Не ми казвай, че си изгубил вярата си.
— Радвай се на падението ми, щом искаш.
— Не се радвам. Удивен съм, това е.
— Той ме изостави, тамплиере! Понесох всички страдания в Негово име, стигнах до границата на познатия свят и изтърпях всякакви унижения, а Той каква помощ ми даде, въпреки че непрестанно се молех за Неговата помощ, за да помогне на моите старания в името на Неговия син? Тя ли трябваше да е утехата ми за всичко, сторено от мен? Това ли беше трохичката, която Той ми подхвърли? Един покръстен, и то някаква си жена, езичница!
— Тя е душа.
— За мен една душа е нищо! Мечтаех за милиони! — Вятърът виеше около тях, носеше чакъл и лед към лицата им. — Ще ти кажа истината, щом това искаш. Вече не знам в какво вярвам.
Жосеран се взираше в лицето на свещеника и на него прочете нещо, което не беше виждал: страх. Все едно слънцето падна от небето.
Обърна се на седлото и се загледа в тънката тъмна линия на конниците, които летяха по зеления склон. Видя го, онова, от което се беше опасявал: пурпурната коприна се мерна за миг.
Хутлун. Устата му пресъхна.
— Какво каза? — не разбра Уилям.
— Хутлун. Казах „Хутлун“.
— Моля?
— Хутлун е тук.
— Вещицата?
— Тук е. Виждаш ли пурпурното? Долу е.
— Значи ще умре.
— Или пък ще бъде спасена. Ти може и да си изгубил своята религия, свещенико, но аз открих моята. Това е моята вяра: вярвам в събирането на две неопитомени души, в свещената връзка, която ще накара един мъж да направи всичко за една жена и тя за него. Нямам символ на вярата, който да дам, нямам изповед. Моят Рай е с нея, моят Ад е, когато не съм с нея. — Жосеран посегна към врата си, към разпятието, което носеше под копринената си риза. Откъсна го с внезапно ожесточение, поднесе го към устните си, за да го целуне за последен път, и го подхвърли към свещеника. — Моли се за мен, братко Уилям.