— Няма да има други дни.
— Ами тогава го кажи. Като подарък за сбогом.
— Те не искат теб — повтори тя. — Върни се при тях. Върни се и няма да умреш!
— Всеки човек трябва да умре. Няма как да го избегне. Но малцина късметлии имат възможността да определят времето и мястото. Днес съм извадил късмет. Така че кажи го! Кажи, че ще станеш моя жена.
Обърна коня към Сартак и татарите му. Видя как Сартак клати глава смаян. После отново обърна коня към ръба на канарата. Сартак се досети какво е намислил и извика от изненада. Жосеран пришпори коня си към ръба на скалата и после падаха, падаха към безжалостната присъда на реката.
Винаги беше мечтала да може да лети.
Почувства бруленето на вятъра по страните си и както беше в сънищата ѝ — небето беше едновременно над и под нея. И тя извика думите: с радост ще живея с теб, ще ти родя деца и ще бъда твоя жена, ако това искаш, но почти веднага гласът ѝ беше удавен от пороя на реката, който ги погълна.
Винаги беше мечтала да може да лети.
136
В Бухара отново дойде лятото и бадемовите дървета отново разцъфнаха. Тухлите с меден цвят на великото минаре Калян се открояваха на невъзможно синьото небе. Под опърпаните чергила на пазара прясно боядисани, проснати да изсъхнат на слънцето, килими сияеха във винено, яркожълто и кралскосиньо. Грозде, смокини и праскови отрупваха сергиите, които се огъваха под тежестта им. Навсякъде имаше дини с аленочервена сърцевина, канавките преливаха от сладкия им сок и плочникът на пазара беше затрупан с кори.
В двореца на Алгу обаче бяха започнали да дават плод други семена.
Прахоляк се носеше на сноповете слънчева светлина, която се процеждаше през свода. В голямата зала цареше тишина, ужас от яростта на хана сковаваше всички. Затворникът с вързани пред себе си с кожени ремъци китки беше хвърлен по очи на каменните плочи и всички от насъбралото се множество по-скоро сами щяха да си прережат вените, отколкото да си разменят мястото с окаяната дрипа, която се гърчеше като нощно влечуго в краката на хана. Виждаше се, че в продължение на дни са го били. Почти не му бяха останали зъби, а очите му бяха полузатворени.
Уилям усети как вътрешностите му се стапят. Отначало не разпозна човека.
— Какво става? — прошепна той на мъжа до него.
Съседът му по място беше мохамеданин, персийски писар, който говореше както латински, така и татарски. При пристигането на кервана в Бухара няколко седмици по-рано го бяха избрали сред придворните на Алгу, за да превежда на Уилям.
— Принцеса Мяо-йен е с дете — отговори мъжът. — Девствеността ѝ е била отнета преди пристигането ѝ. Държат отговорен този офицер. Като командващ охраната ѝ той е отговарял за нейната защита. Ако не издаде виновника, сам ще трябва да понесе наказанието.
Уилям наблюдаваше, скован в ужасен унес. Сартак беше изправен на крака от пазачите си и едва стоеше, олюлявайки се, със съсирена кръв по рядката си брада и бяла като вар кожа. На Уилям му се стори, че може да помирише страха му.
Алгу ревна нещо на своя езически език и Сартак му отвърна, гласът му прозвуча като грак.
— Той отрича да го е направил — прошепна персиецът в ухото на Уилям. — Това няма да му е от полза. Няма значение дали е бил, или не е, той е отговарял.
— Какво ще правят с него? — попита Уилям.
— Каквото и да правят, няма да умре лесно.
По заповед на Алгу Сартак беше извлечен от двора. Крещеше и ломотеше, смелостта му го беше напуснала пред смъртта, на която го беше осъдил Алгу.
Не, помисли си Уилям. Не, не мога да позволя това да се случи.
— Кажи на Алгу, че бях аз. Той е невинен. Аз съм виновен. Аз.
Но само си представи как изрича думите. Ужасът го беше сковал и не можеше да говори, нито да диша. Дори не можеше да се моли.
Същата нощ сънува, че пада. Под него беше ивичестият син купол на Шахи Зинда27, а отвъд него горящите равнини на Каракум28. Ръцете и краката му неудържимо се мятаха към въртящото се синьо небе. Тогава прахът на Реджистан се надигна да го посрещне и се чу ужасяващ звук, като пъпеш, сцепен от меч, а черепът му зейна като яйце и се размаза в прахта.
А после му се привидя, че стои на площада и гледа труп, но не неговото тяло лежеше под Кулата на смъртта, а на Сартак и не беше сън.
Сартак вече беше само живо месо като одран труп на животно, когато го метнаха от минарето, защото там, в Кулата на смъртта първо го бяха одрали, свалили бяха кожата му ивица по ивица, с остри ножове и отделяйки я от плътта с железни щипци. Писъците му отекваха над целия град, призив за молитва за всички невинно осъдени, мохамедани и неверници заедно. Уилям стоеше над изтезаваната и умъртвена плът с другите, които бяха наблюдавали изпълнението на присъдата му следобеда, и мърмореше непрекъснато: „Меа кулпа. Меа максима кулпа“29.