— Езичниците вярват, че светът е кръгъл, това е незачитане на Божиите закони и законите на Рая — обяви Уилям. — И ти ли вярваш в това?
— Знам само, че макар да нямат вяра, не са животни. — Погледна към Жерар. — Кажи му какво ти се случи.
— Когато бях в Триполи, един кон ме ритна по крака — разказа Жерар. — Кракът се инфектира и загнои. Хирург тамплиер се канеше да отсече крака ми със секира. Един от слугите ми пратил да повикат лекар мохамеданин. Той сложи лапа на крака ми, гнойта проби и скоро се оправих. Разбираш ли, мохамеданин или не, на мен ми е много трудно да мразя този човек.
— Езикът ти е богохулен, тамплиере. Бог те е изцерил. Трябва да благодариш на нашия Господ, а не на езичника.
— Уморих се да говоря със свещеници — обяви Жосеран. Отдалечи се и легна на постеля под дърветата. Жерар го последва.
Уилям остана да седи сам до гаснещия огън. Помоли се на Бог за душата на тамплиера, какъвто беше дългът му, помоли се още Господ да му даде сила за онова, което предстоеше. Моли се дълго в нощта, много след като огънят беше стихнал до жар, защото се страхуваше до смърт от срещата си с Хулегу, а не искаше другите да го разберат.
13
Върволицата им се извиваше през хълмовете, покрай селата с любопитни къщи от кирпич и покриви като на кошери. Начело яздеше Юсуф, Жосеран и Жерар го следваха, товарните коне и каруците се точеха в редица зад тях, а войниците на Боемунд бяха в средата. Уилям вървеше най-отзад, с оклюмала глава и вече изтощен от пътуването.
Жосеран изпитваше мрачно удовлетворение от страданията на свещеника.
Вървяха по стар, покрит с настилка римски път, който минаваше през камениста пустош, както е било още в библейски времена. Присъствието на войниците на Боемунд радваше Жосеран, местността беше идеална за устройване на засади и беше убеден, че от хълмовете ги дебнат разбойници бедуини. Не че имаха вид на богат християнски керван, поне ако се съдеше по облеклото им.
Двамата с Жерар носеха прости туники, направени от муслин, фин памучен плат, който кръстоносците купуваха от турците в Мосул, а лицата си бяха увили с мохамедански шалове, за да попречат на слънцето да изгори кожата им. Жосеран беше предложил подобно облекчение и на брат Уилям, той обаче настоя на тежката вълнена качулка, която носеше със себе си от Рим. Лицето му вече пламтеше като жар от изгарянето.
Наслаждаваха се на страданията и на участта му.
В късния следобед пътниците бяха обхванати от умора и сънливост. Жерар и Уилям дремеха на седлата си, унесени от жарещото гърбовете им слънце, скърцането на каруците и глухото потракване на конските копита. Навсякъде около тях се простираха каменистите сирийски хълмове.
Подушиха ги, преди да ги видят. Конете им се заизвиваха и затропаха с копита. Юсуф дръпна юздите и се обърна на седлото си.
— Какво има? — извика Уилям.
Появиха се внезапно, като че от нищото. Шлемовете им проблеснаха на слънцето, червени и сиви знамена заплющяха, привързани на копията. Юсуф изруга високо. Разтворил беше огромни очи като кон, побягнал от пожар.
Конниците вече ги бяха обградили с умело, приклещващо действие, изпълнено в галоп. Жерар инстинктивно посегна към меча си, но остро нареждане от Жосеран го накара да го върне обратно в ножницата. Войниците на Боемунд също бяха изненадани, седяха покорни на седлата си и наблюдаваха.
Жосеран се огледа за монаха. Уилям седеше спокойно на седлото с непроницаемо лице.
— Хубаво, тамплиере — надвика той тътена на копитата, — да се надяваме, че твоят Велик майстор с право храни такава вяра в теб.
Късмет пристъпяше от крак на крак, развълнувана от товара и чуждия мирис в ноздрите си.
Конниците надаваха крясъци като дяволи, докато ги обкръжаваха, и после се втурнаха към тях. Вероятно отрядът им наброяваше около сто. Изглеждаше така, сякаш ще ги прегазят в галоп, но в последния момент издърпаха юздите на широкогърбите си коне и спряха.
Настана мъртвешка тишина, нарушавана от случайно изпръхтяване на кон и подрънкване на хамут. Жосеран изплю прахта, вдигната от тях.
Така. Това значи бяха страховитите татари.
Вонята им беше по-ужасна от вида им. Страните на лицата им бяха с цвят на варена кожа и всички до един имаха тъмни очи и груба, права черна коса. Носеха леко снаряжение, съставено от плетена ризница или броня от кожа, покрита с железни плочки. Всеки войник имаше кожен или метален шлем, който покриваше и тила, и кръгъл, покрит също с кожа, плетен шлем. В ръкопашен бой не можеха да се мерят с тежковъоръжен франкски рицар, помисли си Жосеран. Но предположи — като гледаше лъковете и подобните на кутии колчани със стрели на коланите им, — че никога не биха позволили на превъзхождащ ги враг да се приближи до тях.