В помещението беше кучешки студ. Абатът коленичи до стария монах. Някъде в гората елов клон рухна шумно на земята под тежестта на снега. Очите на стареца се отвориха при шума и жълтеникавият пламък от свещта се отрази в зениците му. Дишаше на хъхрещи пресекулки и абатът се намръщи от неприятния мирис на дъха му.
Старецът неясно изшептя някаква дума, вероятно име.
— Уилям — тихо рече абатът, — вече съм готов да чуя изповедта ти.
— Моята изповед ли?
— Ще ти бъдат опростени всички грехове и тази нощ ще се представиш пред светия си Създател.
Уилям се усмихна с призрачна усмивка, която смрази абата до дъното на душата му. Старият монах се беше появил при тях, обвит в мистерия, и беше на път да си иде по същия начин.
— Вода…
Абатът повдигна главата му и навлажни устните му с водата от дървената купа. Толкова студено беше тук. Дъхът на Уилям се издигаше към тавана като тънка мъглица, сякаш напускаше тялото му.
— Няма да се представя през светия си Създател.
— Трябва да се изповядаш — повтори абатът, нетърпелив да го направи, преди душата да напусне тялото му.
— Ще се представя пред Дявола. Той вече нажежава желязото за мен.
При споменаването на Звяра по гърба на абата плъзнаха студени мравки.
— Ти води благочестив живот. Защо ти е да се страхуваш от Велзевул?
Уилям вдигна ръка от леглото и докосна ръкава на абатското расо.
— Приближи се — рече той. — Приближи се и ще ти разкажа… точно… от какво се страхувам.
Част I
Сарацинската луна
От Акра до Алепо
1259-1260
Ферганската долина
Чагатайски татарски хаганат
Година на Овцата
Откакто се помнеше, мечтаеше да може да лети.
Представяше си как необятната шир се простира под нея, сякаш я наблюдава през погледа на орел. Де да можеше да усети възходящите течения от долината при мах на крилете си, за миг да повярва, че никаква сребриста нишка не я свързва със земята…
Хутлун дръпна юздите на коня си и обърна лице към северния вятър, студът жареше страните ѝ. Снежните върхове на Покрива на света1 синееха на късното следобедно слънце. Под нея черните юрти на племето ѝ стояха скупчени близо една до друга в кафявата долина. В равнината нищо не помръдваше. Тук горе тя беше сама, сама с великата тишина на степта.
Имам право по рождение да яздя добър кон и вятърът да жари лицето ми. Но ако баща ми наложи волята си, ще ме дадат на някой келеш, който ще ми направи бебета, ще ме кара да му въртя шатрата, да му доя козите и повече никога няма да яздя начело на бащиния си орляк. Родила съм се с грешния пол, имам сърце на жребец и опашка на кобила.
Ако се бях родила в тялото на мъж, щях да съм следващият хан на високата степ. Вместо това утехата ми е, че един ден синовете ми ще властват над нея. Един ден пак ще трябва да изляза из пасищата с някой мъж.
Прималя ѝ от мисълта, че трябва да се подчини.
Разбира се, че искаше да има деца. Дори копнееше за ласки, а напоследък и надаваше ухо към похотливите разговори на омъжените си сестри с повече от бегло любопитство. Но да се омъжи — макар да беше наясно, че все някой ден и това се налагаше да стане — означаваше да се върже завинаги за нечия юрта.
Баща ѝ беше намерил нов кандидат за ръката ѝ, син на хан, чиито земи бяха на север от езерото Байкал. Така той изпълняваше бащинския си дълг, но предприемаше и далновиден политически ход. Само че като татарка тя имаше право да отхвърли жениха, както беше правила много пъти преди това. Сега обаче се беше спазарила с баща си. Ако ѝ намереше момък, който да докаже, че е достоен за нея, като я победи в ездата, тя щеше да склони да се омъжи.
Нямаше направо да откаже.
Хутлун дочу слаб крясък, вдигна очи и видя сокол да разперва криле срещу вятъра.
Ама и братята ѝ бяха едни. Джерел беше пияница, а Текудай имаше мозък колкото коза. Отстъпваха ѝ и по разум и по дух.
Родила съм се да бъда повече от съсъд, който да приеме оплождащото семе.
Даде обещание пред себе си и го извика към Духа на Вечното небе. Ала вятърът разпиля думите ѝ.
2
Бащата на Хутлун, Кайду, тази зима беше устроил стана си във Ферганската долина, под Покрива на света. Черни канари като юмруци на богове и склонове, изпъстрени със сребристи тополи, ги обграждаха от всички страни. На север висока седловина приютяваше тъмно езеро. Отгоре ѝ се извисяваше хребет, наричан Жената се отдалечава.