Предишната нощ Кайду беше поставил труповете на две заклани бели кози на билото му. За да спечели състезанието, един от тях — Хутлун или нейният кандидат-жених Джебей, трябваше първи да постави кози труп пред прага на юртата му.
Всички се бяха събрали да наблюдават зрелището: мъжете, облечени в кожуси и с плъстени шапки; жените със сополиви деца на ръце. Цареше зловещо мълчание. Дъхът от хиляди гърди се издигаше във въздуха на превалящата утрин.
Свитата на Джебей чакаше малко по встрани. Широките в гърбовете монголски коне потропваха с копита в утринния студ.
Самият Джебей имаше тяло на мъж, но лице на момче, а бързите му разпилени движения издаваха притеснението му. Баща му го наблюдаваше навъсено.
Кайду излезе от юртата си, отиде до дъщеря си и постави ръка върху гривата на коня ѝ. Дъщеря му беше висока и стройна за татарка, но тялото ѝ беше скрито под дебел кожух и ботуши. Носеше обточена с кожа шапка, шал скриваше устата и носа ѝ и оставяше открити само очите.
— Остави го да победи — прошепна ѝ той.
Тъмните очи проблеснаха.
— Ако ме заслужава, ще ме победи.
— Добро момче е, но не язди толкова добре, колкото теб.
Конят ѝ биеше развълнувано и нетърпеливо с копито по земята.
— Щом е добро, нека ме победи.
Кайду се намръщи на дързостта ѝ. Така му се щеше Текудай или Джерел да бяха наследили малко от духа ѝ. Огледа смълчаните бронзови лица. Повечето от жените се усмихваха на дъщеря му. Искаше им се да са като нея.
— Който ми донесе козата, ще бъде неговата воля! — провикна се той и отстъпи назад.
Джебей смушка коня си и го принуди да застане до Хутлун. Усмихна се и кимна към Кайду. Въобразява си, че може да победи, помисли си възрастният мъж. Не познава дъщеря му.
Кайду вдигна десния си юмрук. Щом го свали, надпреварата започна.
Поеха в бърз галоп през тълпата, после извън стана с юртите и се насочиха към кафявите хълмове, покрити с бял сняг. Джебей стоеше здраво на стремената, яздеше устремно, с лице срещу вятъра. Копитата на коня му барабаняха по замръзналата равнина. Хвърли поглед през рамо и видя как неочаквано конят на Хутлун завива, след миг вече беше на двеста стъпки от него, поел към най-стръмния склон на планината.
Почуди се дали не трябва да я последва. Над него се издигаше широкият склон на седловината. Когато предишния ден обходи пътя на състезанието, избра най-чистия път нагоре към хребета. Много късно беше да променя решението си. Какво правеше това момиче? Може би е избрала по-дългия път; сигурно е някаква стратегия, за да го остави да победи. Той се запъти право към седловината.
Хутлун искаше той да победи. Нали?
Хутлун се усмихна, когато си представи объркването на Джебей. Той наистина нямаше избор. Ако сега я последваше, щеше да изостане в надпреварата и нямаше да може да навакса, освен ако конят ѝ не паднеше. Тогава оставаше ли му друго, освен да продължи по избрания от него път?
Тя заобиколи издадената скала и се насочи към скален пролом, наричан Мястото, където умря магарето, заради стръмнината на склона. Копитата на коня ѝ се подхлъзваха по ронещата се шистова скала. Тя го смушка. Хутлун знаеше, че пулсиращото му сърце и жилавите мускули ще издържат изпитанието. Колко пъти беше яздила по същата пътека в други надпревари заради удоволствието от съревнованието?
Клетият Джебей.
3
Хутлун внимателно се спускаше по планинския склон, трупът на козата висеше на дясната ѝ ръка, кръвта от него капеше по едната страна на коня ѝ. Възседнал черната си кобила, Джебей я чакаше с ухилено лице. Значи в крайна сметка я е последвал. Веднага ѝ стана ясно какво е намислил. Въобразил си беше, че е слаб противник и може да ѝ измъкне козата тук в пролома, където никой няма да ги види.
Хутлун дръпна юздите.
Двамата бяха вперили поглед един в друг.
— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш — каза му тя.
— Толкова лошо ли ще е да си жена на хан?
— Аз съм дъщеря на хан. И засега това ми стига.
Той протегна ръка.
— Може би в ездата си по-добра, но не си толкова силна. Мислиш ли, че можеш да минеш покрай мен с товара си?
Присви отбранително рамене. Не ѝ беше минало през ума, че у него ще се намери достатъчно смелост да ѝ устрои подобна клопка. Подкара коня си напред и протегна трупа на козата към хлапето.
— Почакай — рече той. — Преди да си взема наградата, трябва да знам какво съм спечелил. В крайна сметка не видях лицето ти. Може пък козата ти да не ми трябва.
Жените от степите не ходеха забулени, защото най-напред бяха татарки, а след това мохамеданки, но тя криеше лицето си зад пурпурната коприна както за да го вбеси, така и за да подклажда, любопитството му. Той чакаше, тя посегна със свободната си ръка и откри лицето си.