— Той дори не е започнал да проумява какво е страдание — заяви Хутлун, после особеният поглед изчезна от очите ѝ и тя насочи пак вниманието си към овнешкото.
Мигът отмина. Разговорите и смеховете се възобновиха. Пияниците се нахвърлиха върху черния кумис с подновена стръв. Но Жосеран беше разтърсен. Усети как студени мравки запълзяват по гърба му, сякаш самият дявол е стъпил на гроба му.
25
На Жосеран и Уилям дадоха отделна юрта, към средата на големия стан, близо до орду на Кайду. Татарските им домакини бяха запалили в сребриста купа благовония до олтара на Натигай и въпреки че Уилям набързо ги угаси, уханието им продължи да се носи във въздуха. Жосеран се вмъкна под завивките от животински кожи, легна по гръб и впери поглед в небето през дупката за дима в тавана.
Тамплиерът видя коленичилия силует на Уилям до тлеещата жарава от огъня. Измърмори молитва за освобождението им.
Жосеран се присви още по-дълбоко под кожите. Пожела си Уилям да млъкне и да заспи. Нервите му бяха изопнати и се нуждаеше от почивка. Франция, дори Земите отвъд изглеждаха невероятно далеч тази вечер. Като че бяха пристигнали в някакъв подземен свят. Беше пренебрегнал суеверието на Уилям, но и той самият изпита страх. Нощем не беше така лесно да се присмееш на приказки за мъже с опашки и крака, които растат от главите им.
Толкова далеч бяха от закрилата Христова. Малцина оцеляваха в подобни пътешествия. Повечето потъваха в неумолимостта на тези планини, завинаги изгубени за християнския свят, и никой нито ги виждаше, нито ги чуваше повече.
Уилям беше единствената позната следа, останала на Жосеран, единствената му котва, привързваща го към християнския свят. Каква тъжна ирония.
В Акра Томас щеше да се чуди защо не се завръщат с отговора, даден от Хулегу на техните настойчиви молби. Бради до коленете ще да са покарали на Жерар и Юсуф, докато седяха в някоя затворена килия в Алепо. Всички останали ще са ги забравили. Дори папата, подозираше той.
— Искаш ли да се изповядаш? — попита в мрака Уилям.
— Да се изповядам?
— Толкова много седмици пътуваме, а ти не си се изповядвал.
— Прекарах цялото време на седло върху гърба на коня. Не съм имал голяма възможност да съгрешавам.
— Колко време е минало от последната ти изповед, тамплиере?
Повече от десет години, помисли си Жосеран. Безсмислено щеше да е да изброява незначителните си прегрешения, докато върху самата му душа има неизличимо петно, за което не може и никога няма да може да говори на глас, особено пред свещеник.
— В ордена имаше свещеници, които ни изповядваха.
— Щом е така, тогава знаеш, че редовно трябва да се покайваш.
— Почувствам ли нужда да се покая, братко Уилям, ще се допитам до теб.
Жосеран се обърна настрана и се помъчи да заспи.
— Защо имам усещането, че носиш голям товар? — попита Уилям.
— Наистина нося голям товар. Един доминикански монах на име Уилям.
— Наясно съм с мнението ти за мен, тамплиере. Но не допускай грешката да ме смяташ за тъп. Познавам кога един човек храни някакво терзание. Твоята сила може да е във войната, но приумиците на душата са моята.
— Благодаря ти за загрижеността. Да спим сега.
Жосеран затвори очи, но сънят не идваше. Мислеше за Хутлун и за пустотата в погледа ѝ, появила се, докато гледаше Уилям, за начина, по който татарите се бяха умълчали около нея. Като че беше надзърнала в душата му. Дали може да надзърне и в моята? Надяваше се да не може, защото той не се страхуваше толкова от чудовищата, които дебнеха отвъд Покрива на света, колкото от онези, които се криеха в него самия.
26
Хутлун притежаваше дарбата, откакто се помнеше. Появила се беше като неудържима енергия в тялото ѝ. Открай време не я свърташе на едно място, дори като дете винаги заспиваше с мъка и на няколко пъти беше скитосвала нощем.
Пращаха братята ѝ в свирепи вихрушки да я търсят в мрака. Понякога не можеха да я открият. Когато Хутлун се връщаше в стана на следващата сутрин, премръзнала и с празен поглед, майка ѝ вече я оплакваше и скърбеше за смъртта ѝ.
После Хутлун се измъчваше от угризения. Но не можеше да направи нищо, за да се спре. Дарбата ѝ не го позволяваше.
Странните подтици на душата ѝ постихнаха след първото ѝ месечно кървене, но не изчезнаха. Веднъж отведе коня си до края на скала и си представи как го пришпорва отвъд ръба в пространството и тишината на вечното Синьо небе. Тогава си помисли как може да разпери ръце и как щяха да се превърнат в огромни, червеникавокафяви криле на сокол.
Би могла да полети.
Да лети.
Брат ѝ Текудай я беше открил, сграбчил за юздите и издърпал коня ѝ от ръба на урвата.