Той ѝ прошепна няколко утешителни думи в ухото, знаеше, че ако не се спуснат скоро надолу от тези планини, ще я изгуби.
— Още малко, смела моя Късмет. Дръж се. Ще имаш сочна трева, която да пасеш, и слънце, което да сгрява хълбоците ти. Само се дръж.
— Какво правиш?
Той се огледа. Хутлун.
— Страда.
— Това е кон.
— С Късмет сме заедно от пет години. Имам я, откакто пристигнах в Земите отвъд.
— Късмет ли?
— Така ѝ е името — отговори той, докато я галеше по муцуната. — Означава „съдба“.
— Името ѝ ли?
— Да, името ѝ.
Хутлун го изгледа така, както би изгледала идиот, който си играе със собствените си нечистотии.
— Вие не давате ли имена на конете си? — попита я той.
— А на облаците давате ли имена?
— С коня е различно.
— Конят си е кон. Говориш ли с овцете и добитъка си?
Тя му се подиграваше, може би, но се и опитваше да го разбере. Единствена Хутлун от татарите проявяваше искрено любопитство към него. Въпреки че той говореше езика им и вече можеше с лекота да общува с тях, те не му задаваха въпроси за него или за страната му, само Хутлун го правеше. Останалите приемаха присъствието му с грубо безразличие.
— Презирате светите си хора, но обичате конете си. Трудно е да ви разбере човек.
Тя се обърна и се загледа към стана им: парчета платнища, които се вееха от планинския вятър — на две на три приготвения им подслон за през нощта. Хутлун наблюдаваше как Уилям се бори с дисагите си, приведен срещу вятъра, докато с мъка вървеше към заслона.
— Какво има в тези торби, та е толкова ценно за него?
— Дар за вашия Велик хан?
— Злато ли е?
— Не, не е злато.
Жосеран беше научил, че монахът носи със себе си илюстрована Библия и псалтир заедно с представителните одежди на призванието си: мисал13, стола14 и сребърна кадилница. Пазеше ги така, сякаш на земята няма по-ценно съкровище; особено Библията, защото никой друг, освен духовниците нямаше право да притежава нито Стария, нито Новия завет. Самият Жосеран имаше само молитвеник и часослов.
— Защо ги пази така? Ако се канехме да ви убиваме за дрънкулките ви, щеше да ни е по-удобно да го направим още преди една луна.
— Не знам — отговори Жосеран. — Единствената ценна вещ, която има, е кадилница от сребро.
Хутлун кимна замислено.
— Съмнявам се, че новият ни хан ще е много впечатлен. След курултая ще има купища сребро и злато.
— Уилям се надява да впечатли хана ви с нашата религия.
— Без магия? — Хутлун се съмняваше в успеха му. Обърна се навреме, за да го види как се подхлъзва и пада на леда. — Едва ли ще успее да впечатли някого. И то, ако стигне до Каракорум, което ми е трудно да си представя.
— Подценяваш го. Той се наслаждава на страданието толкова, колкото ти на кобилското мляко. То го подтиква да продължава. Ще стигне до Каракорум.
— Може ли да видя тази Библия? — попита тя ненадейно.
— Трябва да попиташ брат Уилям.
— А той ще откаже. Но няма да го направи, ако ти го попиташ вместо мен.
— Аз ли? Той ме има за Дявол. Няма да ми я даде. Много е ревнив към нея.
— Кажи му, че това е неговата възможност да впечатли със своята религия една татарска принцеса.
Жосеран се почуди колко ли тежест ще има този довод, след като Уилям я смяташе не за татарска принцеса, а за татарска вещица.
— Ще направя, каквото мога.
Жосеран впери поглед в нея открито. Толкова много от красотата ѝ, или от красотата, която той ѝ приписваше, беше скрита под кожите, които носеше! И красива ли беше? Тормозеше го любопитство, какво е тялото ѝ, но всъщност погледът ѝ го омайваше. Щом я погледнеше, сякаш надзърташе в душата ѝ.
— Наистина ли можеш да видиш бъдещето? — попита я той.
— Виждам много неща, понякога са от настоящето, понякога предстои да се случат. Не става по мое желание. Нямам власт над дарбата си.
Дарбата, помисли си удивено Жосеран. Във Франция свещениците нямаше да го нарекат дарба. Те щяха да я вържат за дибата, после да я изгорят на кладата!
Изведнъж падна мрак, остави ги сами със скръбния вой на вятъра.
— Късно е. Трябва да проверя стражите. Оставям те да си довършиш разговора с твоя кон. Може би по-късно ще ни споделиш мислите му.
Разсмя се и си тръгна.
35
На Покрива на света лятото идваше едва за няколко седмици и толкова рано напролет нищо не растеше. Само неуморни, ледовити ветрове вееха, виеха и шептяха час след час и късаха нервите.
Понякога дърпаха конете през преспите и свирепите пориви на снежната буря, следваха поредица от остри хребети, които се виеха нагоре в истински скален гръбнак. На тази височина въздухът беше рядък и Уилям имаше вид като че всеки миг ще рухне. Лицето му беше посиняло на места, а дъхът му свиреше в гърдите.