Вятърът беше неумолим и неуморим противник. Жосеран не можеше нито да говори, нито да мисли заради него. Постоянно ги бъхтеше с невидими юмруци, опитваше се да ги върне обратно, вилнееше над тях ден след ден.
Един следобед облаците бяха изчезнали за миг и те видяха от другата страна на долината участъци от глина и червеникава пръст, показала се в синьо-белия масив от ледници. Жълто-кафява река се виеше като вена между кални брегове от глина и лед, лъкатушеше до полянка от тъмнозелени долини, вероятно на цяла левга15 под тях.
Все едно надзъртаха в Рая.
Хутлун се обърна на седлото, вятърът развяваше шала ѝ.
— Виждаш ли — извика тя. — Покривът на света!
За първи път в живота си Жосеран се почувства толкова малък. Ето това е величието на Бог, помисли си той, неговата дължина и неговата широчина. Това беше религията в естествения ѝ вид.
Тук горе аз съм много далеч от човека, когото мислех, че съм. Всеки ден чувствам как поредното късче от мен пада и се превръщам в непознат за самия себе си. Вече не съм подвластен на устава на тамплиерите, нито роб на Църквата, имам толкова неудържими и светотатствени мисли. Това пътуване ми подари дива свобода.
Погледна към Уилям, отпуснат върху коня си, качулката скриваше лицето му.
— Тук сме далеч от Христос! — извика му той.
— Никой човек не е далеч от Христос, тамплиере! — надвика рева на бурята монахът. — Ръката Божия ни води и защитава дори тук!
Грешиш, помисли си Жосеран. Този бог, който живее тук, не ми е господар.
Трупът беше почернял от студа. Очите ги нямаше, изкълвани от птиците, животните се бяха добрали до вътрешностите. Появи се над тях за миг в мъглата. Оставили го бяха на скала до пътеката, едната ръка висеше вкочанена от ръба. Невъзможно беше да се каже дали е на мъж или на жена.
— Какво е това? — промърмори Жосеран.
— Такъв е обичаят — обясни Хутлун. — В долината оставяме мъртвите си на червеите. Във високите проходи ги оставят на боговете си.
Уилям се прекръсти.
— Езичници — плю той.
Видяха още два трупа в различна степен на разлагане. А на следващия ден, докато вървяха през тясно дефиле под надвиснала черна, пропукана от леда, скала, Жосеран чу шум от свличаща се маса и извика тревожно, реши, че е камък. Зад него нещо се стовари върху рамото на Уилям с порой от дребни камъчета. Приличаше на гигантски черен паяк. Отецът изкрещя, конят му се уплаши, подхлъзна се на сипея и малко остана да го хвърли.
Жосеран, който беше най-близо до него, обърна Късмет в тесния проход, сграбчи юздите на кобилата и я успокои.
Уилям гледаше вторачено прогнилия къс, паднал върху него от скрития от погледа му труп двайсет стъпки по-нагоре.
— Ето ти я, братко Уилям — заяви му Жосеран, — ръката Божия.
Екотът от гръмовния му смях се понесе из безлюдната планинска пътека.
36
Жосеран извърна лице към студеното слънце. Руините се издигаха над тях в мрачно спокойствие. Крепостта беше разрушена от вековете, останали бяха само няколко рушащи се стени от кирпичени тухли високо горе на зъберите, свидетелство за някогашното ѝ предназначение. Жосеран се почуди на самотните мъже, които някога са били войници тук.
Хутлун дръпна юздите на коня си до него.
— Какво е това място? — попита я той.
— Казват ѝ Кулата на слънцето — отговори му тя.
Поведе коня си през пролома. Жосеран я последва. Пътеката изчезваше в черната сянка на скалата.
— Легендата казва, че преди много години велик хан уговорил дъщеря му да се омъжи за принц, който живеел от другата страна на тези планини. Тук върлували разбойници и пътят бил несигурен. Затова я довели до кулата със свитата ѝ от прислужници. В двата края на пролома поставили стражи на коне, докато чакали принцът да пристигне с хората си, които да я преведат през останалата част от пътя. Когато най-накрая дошъл да я поиска, открил, че принцесата вече има дете.
— Стражите ли? — попита Жосеран.
— Сигурно.
— Какво се е случило с нея?
— Изправили прислужниците пред хана и те се заклели, че никой мъж не е докосвал принцесата и че всеки ден по пладне бог се спускал от небето на кон, за да легне с нея. Заявили, че детето принадлежи на Слънцето.
— И ханът повярвал ли на историята?
— Ти не вярваш ли, че един бог може да легне с жена и да ѝ остави семето си?
Жосеран се разсмя.
— Знам само един начин, по който може да се правят деца.
Но после се замисли за собствената си вяра и смехът му замря на устните. Не вярвам ли и аз самият в подобна легенда, запита се той, не е ли това основополагащият камък на вярата ми? Той смутено погледна назад към кулата и после към Уилям. Колкото повече пътувам из тези варварски земи, толкова забравям кой съм. Може да се изгубя и никога да не намеря пътя към християнския свят отново.