— Тази вечер ще видиш Христос или ще видиш Сатаната. Какво ще кажеш?
— Не съм… съгрешил с нея — програчи Жосеран.
— Съгрешил си в сърцето си! Едно и също е!
Жосеран трепна.
— Сигурен съм, че Бог лежи буден в Рая, изтерзан от моето отчаяно и самотно удоволствие в мрака. Твоят Бог е по-проклет от всяка тъща!
Чу как Уилям със свистене си пое дъх при последното му светотатство.
— Изповядай се!
Да, изповядай се, помисли си Жосеран. Нека да е на неговото. Какво значение има вече?
Монахът беше махнал ризите на варварина. Лицето му беше червено, но кожата на раменете и ръцете му беше като полирана слонова кост. Фини косъмчета покриваха гърдите и корема му, които сияеха като бронз на светлината от огъня. Мускулите му бяха корави като плетени въжета.
Необичайният и чужд изглед на тялото му я накара да затаи дъх. Гол, той изглеждаше ужасяващо, но по някакъв странен и възбуждащ начин.
Умът ѝ не го побираше защо смъртта на някакъв варварин може така да я засегне. Тревогите ѝ бяха несъмнено породени от гнева на баща ѝ, задето се е провалила в задачата да отведе поверените ѝ пътници в Каракорум.
Каквато ще да беше причината, тя не можеше да го остави да умре.
Уилям чу шум зад себе си и се обърна.
— Ти!
Хутлун влезе заднишком, както беше направила в орду на Кайду. Пееше нисък, ритмичен напев на дяволския език на татарите. Трима от войниците ѝ я следваха с мрачни лица. Хутлун се затътри към средата на шатрата и коленичи до огъня, стиснала парцаленото си млатило и дайрето, дяволските сечива.
Очите ѝ се обърнаха назад.
Уилям се опита да прикрие голото тяло на Жосеран.
— Махай се от тук! — извика той и я сграбчи за раменете, за да я изхвърли. Придружаващите я татари незабавно го уловиха за ръце и го извлякоха навън. Вързаха му ръцете с прашки и го хвърлиха на студената земя да крещи възмутено в самотната нощ.
Уилям хлипаше от бяс. Дяволът се канеше да замъкне поредната душа в Ада.
40
Жосеран отвори очи. През дупката на върха на покрива лениво се точеше димът от горящите дърва; бледа жълтееща слънчева светлина падаше косо на килимите. Покривалото на входа беше отметнато и разкриваше зелена поляна. Чу цвиленето на конете.
Уилям седеше до огъня и го наблюдаваше.
— Добре е, че не умря, тамплиере. Душата ти е пропита с грях.
Уилям повдигна главата му и поднесе дървена купа с кисело кобилешко мляко към устните му.
— Колко дълго съм… спал?
— Само една нощ.
— Хутлун…
— Вещицата е отвън.
Жосеран опипа несигурно скалпа си. Засъхналата кръв беше изпоцапала косата му, имаше и отворена рана.
— Помислих, че ще умра.
— Не било Божията воля.
— Тя беше тук. Сега си спомням. Тук беше.
— Опита се да те зароби с дяволските си дела.
На входа падна сянка. Хутлун стоеше там с ръце на хълбоците. На Жосеран му се стори, че в очите ѝ проблясва облекчение, но изражението изчезна толкова бързо, колкото и бързо се беше появило.
— Изглежда си възстановяваш силите — попита тя.
— Благодаря — измърмори Жосеран.
— За какво?
— За… молитвите ти.
— Бих направила същото за всеки от отряда ми, който е болен — държеше в ръце купа с варено месо, от което се вдигаше пара. — Ето. Трябва да се храниш.
Де да знаех какво мислиш, рече си наум Жосеран.
— Радвам се, че се съвземаш. Баща ми щеше да се разгневи, ако беше загинал. Той ме натовари със задачата да те отведа здрав и читав до Центъра на света.
Остави храната и му се усмихна загадъчно, от усмивката ѝ сърцето му подскочи. После си тръгна.
Уилям стискаше разпятието на гърдите си.
— Какво каза? Несъмнено вещицата си е приписала заслугите за възстановяването ти.
— Ти беше готов… да ме закопаеш. Защо да не ѝ благодаря?
— Ти пострада от удар по главата, нищо повече. Не беше сериозно.
— Но ти се канеше да ми дадеш… последно причастие.
— Просто тактика, за да те накарам да се изповядаш и да махнеш товара от вонящата си душа.
Жосеран се взираше в закуската, която Хутлун му беше донесла.
— Пак ли варено овнешко?
— Не е овнешко — рече Уилям. Тази сутрин се радваме на разнообразие на трапезата. — На лицето му се появи изражение, което Жосеран не успя да разгадае. — Един от конете ни умря през нощта.
— Чий кон? — но вече знаеше.
Уилям не отговори. Поне монахът имаше благоприличието да си придаде разстроен вид.
— Късмет — рече Жосеран.
— Вещицата каза, че не бива да я оставяме на лешоядите, докато умираме от глад — Уилям се изправи на крака. — Бог в безкрайната Си мъдрост избра да вземе душата на коня ти, а не твоята. Може би я е сметнал за по-ценна.