— Според мен не бива и с тях да се съюзяваме — рече граф Жулиан. — Да оставим войските им да се сражават едни с други. Когато и двете страни се изтощят, можем пак да помислим по въпроса. Ще го подкрепим, ако е победител, и ще го смажем, ако се е оказал слаб. После, каквото и да се случи, не можем да изгубим.
И така продължи, час след час, докато сенките не пропълзяха през двора и първите ярки звезди не се появиха на кадифения хоризонт. Уилям усети как раздразнението му се засилва. Самият той в себе си се съгласяваше с онези, които казваха, че татарите са отвратителни, колкото и сарацините. Но папата му беше възложил свещена мисия и независимо от изхода на тази среща, тя трябваше да бъде докрай изпълнена.
— Ами ти, Уилям, какво казваш? — най-накрая го попита Жофроа от Саргина, очевидно останал без сили от споровете, разразили се през изминалите два часа.
— Моето мнение е без значение — заяви той. — Не съм тук, за да изразявам отношение към действията ви. Нося писмо от понтифекса за принца на татарите, което трябва да му бъде връчено лично.
— И какво пише в писмото? — поиска да научи Жофроа.
— Натоварен съм със задачата да отнеса писмото до татарския принц, а не до дипломат в Йерусалим. Поверена ми е също задачата да отнеса отговора лично на Светия отец. Повече нищо не мога да ви кажа — Уилям се зарадва от гнева и слисването по лицата на благородниците около него. — Светият отец също така ме натовари със задачата да проповядвам вярата ни сред татарите — продължи той — и ме овласти да създам църкви и ръкоположа свещеници сред тях.
— Папата си мисли, че може да покръсти татарите ли? — попита невярващо граф Жулиан.
— Не мисля, че познавам мислите на Светия отец. Но и той като вас получи доклади, че сред тях има християни, и чувства, че е време да изпълним Божията воля и да приберем вярващите в прегръдката на Светата майка църква.
Всички замърмориха в брадите си. Те може и да бяха християни, но не се отнасяха към папата с почитанието, което би трябвало да му засвидетелстват.
Мрачно и богохулно мълчание легна върху обсъждането.
— Ами презвитер Йоан? — попита някой.
Презвитер Йоан беше легендарен цар-свещеник, потомък на влъхвите, за които мнозина вярваха, че ще дойдат от Изток, за да спасят християнския свят в най-тъмния му час. За първи път името му било споменато преди сто и петдесет години в Рим.
— Не е ли малко попрестарял, за да тръгне сега да ни спасява? — промърмори великанът тамплиер.
Уилям се вторачи в него, но той не отклони погледа си.
— Има хора, които вярват, че Йоан може би е победен от татарите — продължи Уилям — и че ханът им се е оженил за дъщерята на Йоан. Сега техният наследник седи на татарския трон и затова слушаме тия приказки как имало християни сред тях. Може би тази подробност крие спасението ни.
— Не бива да пренебрегваме такава възможност — съгласи се и Жофроа.
Томас Берар кимна.
— Ако брат Уилям иска да уреди среща с Хулегу, тогава ние с радост ще му помогнем, както правилникът ни изисква да сторим.
— Какво предлагаш? — попита го Жофроа.
— Можем да уредим да бъде съпроводен до Алепо под знаме за примирие и да отнесе съобщението си. Един от моите рицари ще му бъде охрана и преводач. Може да му служи и като шпионин, за да научим какво са намислили татарите, преди да действаме.
Жофроа кимна замислено.
— Имаш ли предвид някого, когото да натовариш с тази задача?
— Всъщност имам — отвърна Берар. — Говори персийски, арабски и тюркски и е толкова вещ в дипломацията, колкото и в оръжията. — Великият майстор се усмихна и погледна през рамо към великана рицар с кестенявата коса. — Позволете ми да ви представя Жосеран Сарацини. Бих поверил живота си на този човек. — А после додаде: — Може да спаси и твоя, брат Уилям. Ако го устройва.
Когато си тръгнаха от срещата, Берар дръпна Жосеран настрана.
— Помъчи се да не му прережеш гърлото в мига, в който излезете вън от стените на крепостта.
— И защо ми е да го правя?
— Наясно съм какво мислиш за духовниците като него.
— Дойдох тук, за да воювам за Бог, а не срещу доминиканците. И освен това положих клетва за подчинение и ако ми кажеш да съпровождам този глупак в странстването му, така и ще направя.
— Твоите пет години служба почти приключиха. Може да помолиш да те освободят от това задължение.
Жосеран се замисли. За миг се изкуши да го направи. Не примираше да му предложат продължително пътуване в компанията на монах доминиканец.
— Нямам за какво да бързам за Франция. Не съм сигурен, че знам как да се върна към предишния си живот. Освен това там е пълно с такива като този Уилям. Тук поне други като него няма.