Те бяха ушите на папата. Винаги доминиканец заемаше поста на управител на Светия дворец, личен теолог на самия папа от времето на Гусман. През 1233 година Григорий IX им беше поверил святото дело на Инквизицията.
За Жосеран бяха натрапници и убийци. Единственото, което човек можеше да каже за тях, бе, че не бяха лицемери като епископите и техните свещеници; слугините им не забременяваха от тях и спазваха обета си за бедност. Но бяха жестоки и безрадостни създания. Неописуеми бяха изтезанията и кладите в Лангдок, за които бяха отговорни. Всичко правеха в името Божие, разбира се. Жосеран ги ненавиждаше до един.
— Ще бъдем спътници, по всичко личи — каза Уилям.
— Не избирам аз.
— Нито пък аз. Чувал съм за пороците и изменническата природа на тамплиерите.
— И аз съм чувал подобни приказки за свещениците.
Уилям се изсмя кратко и насечено.
— Трябваше да се сетя. Защо те избраха?
— Чу какво каза Берар за мен. Знам как да използвам меч и яздя доста приемливо. Бива ме и с езиците. Бог пожелал да ми даде такава дарба. Ти говориш ли друг език, освен латинския?
— Например?
— Трудно е да търгуваш в Земите отвъд, ако не говориш и малко арабски.
— Езикът на еретиците.
Жосеран кимна.
— Нашият Господ бог, разбира се, е говорил латински, докато е крачел из Назарет. — Уилям не отговори и Жосеран се усмихна на себе си. Малка победа. — Тогава говориш само латински и немски. Папата е избрал да изпрати чуден посланик на Изток.
— Говоря сравнително добре френски.
— В Сирия ще ти е от полза.
— Ако ще си мой преводач, очаквам да ми служиш вярно.
— Аз ще те съпровождам, няма да ти прислужвам.
— Знай, че няма да търпя никаква намеса в плановете си.
— Почна ли да ти се бъркам, винаги можеш да продължиш сам.
Уилям протегна ръка и докосна разпятието, което висеше върху сребърна верижка на врата на Жосеран. Той отблъсна ръката му.
— Много е красиво — рече Уилям. — Откъде го имаш?
— Не ти влиза в работата.
— Златно ли е?
— Позлатена мед. Камъните са гранати. Много е старо.
— Просто не ми приличаш на толкова набожен човек, а си дошъл тук да воюваш в името Божие. Защо избра тамплиерите? Те прибират какви ли не престъпници, така знам.
— И аз може да не съм от много набожните, но и ти не изглеждаш като човек с голяма дарба в дипломацията. А ето че са те пратили тук за посланик.
— Надявам се, че твоят господар знае що за човек е онзи, в чиито ръце поверява живота ми — Уилям се врътна на пети в мрака.
Жосеран се навъси. Свещеници! Но правилникът на тамплиерите изискваше от него да го охранява и да изтърпи безочието му по целия път до Алепо. С Божията помощ пътуването нямаше да продължи повече от месец.
Върна се отново към нощта и звездите, погълнат от размишления, къде ли ще го отведе съдбата до следващото пълнолуние.
9
На следващата утрин призори Жосеран се появи на пристана с оръженосеца си, някой си Жерар от Поатие, и с провизии за пътуването. Водеше три коня. Своя едър боен кон, своя жребец, той беше оставил, но беше взел любимата си бяла кобила персийска порода, Късмет. Даровете за татарския принц бяха заключени в обковано с желязо ковчеже за монети; имаше още дамаски меч със златен ефес и украса от арабско писмо, мастилница от слонова кост, украсена със злато, плетена ризница и плетен шлем, ръкавици от обработена червена кожа и шепа рубини. Имаше и известно количество златни арабски динари и сребърни драхми, с които да разполага по свое усмотрение.
Качиха се на галерата и отидоха при капитана на по-високата палуба. Утрото беше тихо и знамето с червения кръст на тамплиерите висеше на кърмата. Провизиите им докара скърцаща покрита каруца. Товарните коне, които щяха да водят със себе си, вървяха по подвижния мост, следвани от слугите, които беше взел, за да им прислужват и да се грижат за храната.
Най-накрая се показа и Уилям, мрачно присъствие във ведрата сутрин, обвит с черното си расо с качулка. Лицето му беше посивяло.
— Вярвам, че утрото те е заварило добре — поздрави го Жосеран.
Уилям извади парфюмирана кърпичка от расото си и я постави пред носа си.
— Не знам как човек може да издържи вонята.
Да, вонята. Нетърпима беше, вярно. Идваше отдолу, от окованите към греблата на палубата за роби мохамедани, собствените им изпражнения се плискаха около глезените им.
— Откакто съм из тези земи, открих, че човек може да привикне към всякакви гнусотии — заяви Жосеран. Обърна се и измърмори към Жерар, който стоеше до него. — Дори тези на духовниците.