— Сестра ти има право — каза Кайду и Текудай ядно я изгледа. — Преди Чингис хан мъжете живееха из тези степи без дворец в Каракорум и без хан на хановете в него. Татарите са живели винаги така. Ако ще трябва да се върнем към тези дни, така и ще направим.
Аз взех своето решение. Няма да се бунтуваме, нито ще правим съюз с тези могъщи господари. Ние ще продължим да държим керванджийските пътища отворени, но който пожелае да прекоси Покрива на света, ще трябва да плати данък на Кайду. Добре ще е за Хубилай да си припомни, че поне във Ферганската долина Кайду е хан на хановете!
102
Такламакан
Низът от камили и коне се виеше през дюните. Сартак водеше пеша, дърпаше камилата си за повода ѝ. Жосеран вървеше след него. Преди зазоряване спряха да почиват. Никой не проговори, но той долавяше гнева на татарите. Съвсем предсказуемо Ядосания избухна пръв. Метна кожения си мех за вода на пясъка.
— Няма да го намерим! — извика Сартак. — Варваринът е луд!
Сартак погледна към Жосеран.
— Не мога да го изоставя — рече той.
Сега Сартак погледна към Ядосания и сви рамене. Жосеран се върна при камилата си и я затегли за повода, накара я отново да се изправи. Тръгна с мъка през пясъка. На татарите не им оставаше друго, освен да го последват.
И така тръгнаха в нишка през дюните, обратно по пътя, по който бяха дошли, търсеха самотен плувец в огромния океан от пясък.
Очаквал беше да открие покой, може би дори въодушевление в смъртния си миг. Но никога не си беше представял, че ще умре неопростен и сам в пустошта. Когато слънцето се издигна над Такламакан, той се сви в расото си и захлипа като невръстно дете, повтаряше непрестанно Христовото име.
Ангелите на мрака вече се събираха. Кръжаха наоколо му, разперили ужасните си криле, с ярки, алчни малки очи.
Призраците приближаваха, готови да го повлекат към Ада. Можеше да си представи как железата за жигосване вече се нажежават до червено в мангалите, всички инструменти за неговото изтезаване го чакаха. Бог не знаеше милост към грешниците. Както Христос беше казал, не са важни само действията, които човек извършва през живота си, но и копнежите на сърцето му, които го излагаха пред Господа.
Дори отвъд Такламакан го очакваше вечност от страдание.
— Махнете се! — извика Уилям. — Имай милост, Боже!
Лешоядите се отдръпнаха назад, само на няколко стъпки, постреснати, но не и отказали се. За пръв път виждаше толкова грамадни птици, всеки един стигаше до гърдите на човек, а размахът на крилете му беше близо два рода. Знаеха, че мършата си е за тях, но клюновете им нямаше да заработят, докато плячката им не изпуснеше последния си дъх.
— Спасен съм в Христос! — отново извика Уилям и замери с шепа пясък най-близката птица. После рухна по лице и зарида.
Жосеран наблюдаваше безнадеждната съпротива на монаха със същото чувство на жалост и отвращение, което изпитваше при разкъсването на вързана мечка от кучета или публичните екзекуции. Останалите от татарите стояха събрани зад него в почтителна тишина. Не бяха очаквали да открият другия варварин, но изглежда, в крайна сметка бяха закъснели. Слънцето му беше отнело разсъдъка.
Жосеран беше на косъм да се откаже от търсенето, но след съмване забеляза в небето да кръжат лешояди. Уилям се оказа спасен от тях.
— Не можеш да ме упрекнеш! — отново извика Уилям. Вдигна ръце към небето. — Свети отче, прости ми греховете и нека ангелски криле ме издигнат на небето!
Жосеран се спусна тичешком по пясъка. Лешоядите извиха грозните си глави при приближаването му и един по един отлетяха, неохотно оставяйки своята плячка. Все още не се издигаха високо. Чакаха на безопасно разстояние, продължаваха да се надяват на угощението си.
— Уилям!
Свещеникът беше полуослепял от слънцето, лицето му беше аленочервено. По устните и клепачите му беше полепнал пясък.
— Уилям!
Монахът не го позна, дори не разбираше що за създание е той. Рухна на пясъка, не спираше да бълнува. Жосеран се опита да го изправи на крака, но без успех.
Усети колко тежи расото на свещеника.
— Какво в името Божие имаш тук? — изсумтя той.
Монахът вкопчи пръсти в наметката на Жосеран. Устните му кървяха, изгоряла кожа висеше на тънки ивици от челото му.
— Защити ме — програчи Уилям — и половината ще е твое.
И припадна.
Уилям беше прекалено слаб, за да продължи пътуването. Татарите направиха заслон с няколко пръта и парчета платнище и го скриха на сянка. Жосеран капна вода в устата му, докато той крещеше и бълнуваше. Вятърът отново се появи и те се присвиха заедно в защитния кръг от камили, напрегнаха сили да преодолеят жалостивия вой на пясъците.