Привечер Уилям вече не крещеше на призраците от своя делириум, вместо това беше изпаднал в безпаметен сън. Жосеран му донесе вода и когато се приведе над него, очите на монаха се отвориха.
— Сънувах — измърмори той. Езикът му се беше подул и с мъка изговаряше думите, — че съм се изгубил.
— Не е сън — отговори му Жосеран.
— Така ли? Тогава… ти си спасил… съкровището?
От покритите му с мехури устни протече примесена с кръв бистра течност.
— Какво съкровище?
— С него… ще съградим църква, в Шанту. Църква, прекрасна… колкото… Божи… гроб… в Йерусалим.
— Уилям, нямаше съкровище.
— Рубините! Не ги ли… откри?
— Какви рубини?
— Имаше… — той вдигна ръка пред очите си, сякаш още очакваше да открие скъпоценните камъни на дланта си. — Държах ги… в ръката си.
— Сънувал си. Наметката ти беше пълна с камъни.
Жосеран взе наметката на Уилям и му показа отвора на джоба в нея. Бръкна с ръка, събра шепа прах и натрошена тухла от разрушената кула.
— Само камъни — повтори той.
Уилям го гледаше втренчено.
— Ти… ти открадна ли ги?
— Уилям, толкова много камъни беше насъбрал в расото си, че едва успях да те кача на камилата.
Главата на Уилям отново падна на пясъка, монахът затвори очи. Ако не беше пресъхнал напълно, щеше да заплаче. Вместо това изкриви лице от отчаяние и кръвта от устните му рукна по устата му вместо сълзи.
103
Ако планината на Кайду беше Покривът на света, то Караходжа, голяма падина доста под морското равнище, беше неговата крепост. Оазисът беше просто сива бъркотия от коптори и прашни полета. Уйгурите, които го населяваха, успяваха някак да отгледат лози, смокини и прасковени градини сред сивата пещ на пустинята с помощта на ледените води от карезите.
Също като другите оазиси на Такламакан и този представляваше селце от прашни тесни улички и оградени с кирпичени зидове дворове. Но тук много от жилищата бяха построени под земята като убежище от изпепеляващата жега на лятото и безкрайните, упорити ветрове. Отгоре бяха покрити с дървени пръти и сламени рогозки и друго, освен комините им, които стърчаха от твърдия сив пясък, не се виждаше.
Листата на лозите вече бяха окапали и голите пръчки наподобяваха потрошени кафяви пръсти, които се показваха от земята. Червената кал по пътищата беше напукана, все едно че са покрити с плочници. Самотно магаре стоеше окаяно под изсъхнало дърво и размахваше опашка, за да прогони рояците мухи.
С унили духове се насочиха към хана.
— Най-лошото място на земята — изръмжа Сартак. — Разправят, че можеш да си свариш яйце, като го заровиш в пясъка. Ако убиеш пиле, дори няма да ти се наложи да го готвиш. Месото му вече е бяло и крехко.
Странният му, насечен смях прозвуча невесело. Оцеляха в пустинята, но наближаваха границите и Кайду и неговите отстъпници дебнеха някъде там. Сартак знаеше много начини за поставяне на засада. Но сега беше в неизгодна позиция.
Жосеран стоеше на покрива на хана и се взираше в мрака. Можеше да различи силуета на Небесните планини върху нощното небе. Зад тях някъде беше Покривът на света.
— Не очаквах да те заваря тук — рече Уилям. — Мислех, че ще се развличаш със съпругите на езичниците. Изглежда, че всички от нашата татарска свита са се отдали на мърсуването, което минава за гостоприемство из тези земи.
Подобни удоволствия бяха предложени и на Жосеран, тази нощ обаче той не прояви интерес към подобна утеха. Но не желаеше да даде на Уилям дори тази малка победа, затова му отвърна:
— Опасявам се, че бяха останали само грозни жени. Сартак ми предложи да използвам камилите, ако някоя от тях ми се стори сравнително приятна за окото.
— Като те знам, все ще откриеш някоя.
— Разбирам, че си се възстановил от премеждието.
— Ти защо се върна за мен?
— Дадох дума, че ще те защитавам по време на пътуването.
— Много хора дават дума, но малцина я удържат. Ти си човек с много противоречия, тамплиере. Случвало се е да вярвам, че единствената ти цел е да възпрепятстваш всяко мое усилие да доведа Христос из тези безбожни земи. А сега ти дължа живота си.
— Намерихме те по Божия воля.
— Само не си въобразявай, че съм ти задължен.
— Не бих си го помислил никога. Сигурен съм, че в следващите седмици много пъти ще се укоря, че не съм те оставил да пукнеш в пустинята.
— Може би така трябваше да направиш.
Жосеран се сепна от това признание. Почуди се какво ли го е предизвикало. Ала Уилям не възнамеряваше да добави нищо към думите си. Обърна се и остави Жосеран на парапета под студения заслон на безстрастните звезди.