Уилям дълго мълча. Най-накрая вдигна дясната си ръка.
— С тази ръка опрощавам всичките ти грехове — каза той. — Като наказание ти налагам да спазваш целомъдрие в остатъка от дните си и да дариш цялото си богатство и всичките си земи на Светата майка Църквата.
Жосеран затаи дъх. Не беше очаквал подобно наказание, когато започна изповедта си. Въобразявал си беше, че Уилям е открил своята човечност в пустинята, а вместо това монахът се възползва от мига, за да го съкруши, както беше направил с Мар Салах.
Жосеран се изправи на крака.
— Презирам те, както и всички свещеници от твоя Орден. Няма да изпълня наказанието, нито ще очаквам опрощение от Бог. Достатъчно е, че сам на себе си ще простя. Моето наказание ще бъде да живея по-добър живот.
Той се върна в своя ъгъл и почти веднага потъна в дълбок сън без сънища.
Част VII
Духът на Синьото небе
Пустинята остана зад гърба им, великият преход беше извършен за втори път. В Кашгар спряха при крепостта, охранявана от верни на Хубилай войници, и размениха камилите си за бързи татарски коне. Насочиха се към проходите на запад.
Над тях първите снегове покриваха подножията на Покрива на света.
Вървяха по стръмния склон на долина нагоре към планините, покрай буйни потоци и масивни речни камъни, свлечени по време на пролетното пълноводие, между червени зъбери, които изчезваха в облаците. Излязоха от долината на плато и спряха да почиват до солено езеро.
Жосеран се размърда на седлото на татарския си жребец. Зелената смърчова гора изглеждаше незначителна срещу белите купести облаци. Вятърът донесе мъгла и студен дъжд и за няколко мига само изми долината и я остави яркозелена на жълтата слънчева светлина. Над нея се изви дъга.
Трябваше да избързат, за да минат, преди ледът да затвори Покрива на света и да ги улови в клопка, каза Сартак. След като преминеха през тези планини, щяха да са на броени месеци път от Алепо и сигурното завръщане у дома.
— У дома — измърмори той.
Имаше ли дом сега Жосеран Сарацини? Може би заради наближаващата зима из това диво място той изведнъж усети повяхването на годините си. Вече прехвърляше трийсет и не му оставаше време за велики планове. Може би петнайсет години, ако се върнеше в Прованс, по-малко, ако избереше да остане в Земите отвъд с техните болести и убийци, непрестанни стълкновения и войни.
Съдбата на човек е сигурна, понеже всички дължим смърт на Бога, но сега искаше само да намери или достатъчно сила да умре, или достатъчно основание да живее.
107
Сартак нареди на тънката им колона да спре до буен поток. Конете бяха спънати и пуснати да пасат из пасището, докато татарите напълнят меховете си с вода. Надолу по течението двойка чапли ги наблюдаваше стреснато и с подозрение.
Лед обрамчваше захранвания от ледника поток, а острицата по брега пропукваше от сланата. Бяха се изкачили високо в планината и зимата ги гонеше по петите.
Горе в небето се изви каня и нададе писклив крясък. Прозвуча като проплакване на дете. Стреснат, Жосеран вдигна поглед. Друго предупреждение нямаше.
Изведнъж мъжът зад Жосеран политна назад, сграбчил гърлото си. От него стърчеше пронизалата го стрела. Падна по гръб в реката, краката му се загърчиха конвулсивно, докато умираше, от гърлото му излизаше ужасно гъргорене. Кръвта му бързо обагри плитчините.
Пръв се съвзе от изненадата Сартак, тръгна през потока към коня си и бързо махна въжето, което спъваше краката му. Жосеран направи същото.
Тамплиерът погледна през рамо и видя редица от конници, която ги приближаваше през сухото дере, само на четвърт левга от тях. Обсипа ги дъжд от стрели, конят на Жосеран изцвили, когато две от тях го уцелиха и потънаха дълбоко в предницата и хълбока на животното. Сартак крещеше заповеди на хората си от седлото и се мъчеше да организира отбраната.
Нападателите им вече бяха достатъчно близо и Жосеран виждаше лицата им. Бяха татари като свитата им, но не редовни войници, а разбойници с леко снаряжение, бързоподвижни, облечени в кожи и въоръжени с лъкове и груби копия. Вероятно не брояха повече от двайсет, но на тяхна страна беше изненадата.
Отново засвистяха стрели и после изведнъж конниците ги връхлетяха, закълцаха ги с копията си, събаряха онези, които не проявяваха достатъчно пъргавина върху конете си. Жосеран се включи в боя, въртеше диво меча си и събори един на земята, после нападна друг и също го повали.