Чу вик и когато се обърна, видя Уилям да тича из плитчините на реката сред пръски вода, мъчеше се да избяга пеша. Само на десет крачки от него го следваше татарски войник.
Смееше се, радваше се на играта. Накара коня си да забави ход до тръс, свали лъка и спокойно измъкна меча от колана си. Приведе се на седлото за смъртоносния удар.
Жосеран пришпори в галоп и се насочи право към него. Татаринът го видя прекалено късно. Погледна го с ужас, знаеше какво ще се случи и знаеше също, че няма как да го спре. Оръжието му беше вдигнато, откриваше ребрата му и именно там Жосеран заби меча си с прав удар до дръжката. Мъжът изкрещя и се плъзна по седлото. Докато падаше, тежестта на тялото му изви меча в ръката на Жосеран.
Той се завъртя, погледът му търсеше Уилям. Отнякъде изникна татарски конник, сграбчил Уилям за ръцете, влачеше го напряко през седлото.
— Уилям!
Схватката беше приключила. В потока лежаха сигурно половин дузина тела, пронизани от стрели. Други, увити в кожи, трупове бяха проснати на тревата. Конниците се отдалечиха в галоп.
Сартак беше овладял хората си и изградил защита от другата страна на потока.
— Остави ги да си вървят — извика Сартак. — Остави ги да си вървят!
— Уилям е с тях! — също с вик му отговори Жосеран. Скочи от седлото и измъкна копието на един от падналите татари. После отново се качи и пришпори коня си след бегълците.
Тръгна нагоре по склона след тях, но те вече бяха изчезнали зад хребета на хълма. Стигна до билото и започна да се спуска. Уилям някак се беше освободил от похитителя си и се катереше бегом обратно нагоре по хълма, привдигнал полите на расото си като жена. Жосеран чу тропот на копита зад себе си. Двама от хората на Сартак го бяха последвали из долината. В един от тях разпозна Пияницата.
— Варварино! Сартак заповяда да се върнеш! — извика той.
Но предупреждението дойде прекалено късно.
Когато Жосеран обърна коня си, осъзна, че е бил подмамен в капан. Дузина татарски конници го бяха обкръжили. Изстреляха дъжд от стрели, Пияницата и спътникът му изкрещяха и се повалиха от седлата. Жосеран почувства изгаряща болка в лявото рамо.
Уилям почти беше стигнал билото на хълма. Жосеран пришпори коня си да го настигне. Отново засвистяха стрели, животното под него се препъна и падна. Той се озова по гръб на влажната земя и усети как въздухът му излиза. Дръжката на стрелата, забила се в рамото му, изпращя, когато се претърколи.
Изправи се на колене. Болката беше непоносима. Татарите се въртяха наоколо, подвикваха си един на друг, решаваха кой ще има честта да го убие. Един от тях слезе и забърза към него, измъкнал ръждясал меч от колана си.
Жосеран беше изпуснал копието, когато конят го хвърли. Затърси в тревата и пръстите му се вкопчиха около дръжката му. Когато воинът нанесе смъртоносния удар, той вдигна копието, за да се защити, усети пращенето на дръжката, отмести замаха и забави удара за миг.
Татаринът за втори път вдигна меча.
Жосеран се претърколи, протегна крак и изрита изотдолу краката на татарина. Мъжът падна и изпусна меча. Тамплиерът пръв се добра до него, претърколи се отново и се изправи, замахна назад и принуди татарина да се отдръпне.
Знаеше, че е в безизходица при такова числено превъзходство. Така ще приключи, значи, помисли си той. Винаги съм си мислел, че ще умра с кръст като кръстоносец, а не в някаква незначителна схватка в планините, срещу враг, когото дори не познавам, облечен в кожи и парцаливи наметки. Но няма да се дам леко. Ще взема някои от вас, дяволи такива, с мен в Рая или в Ада, или на Синьото небе, където и да се намира. Пред очите му се появиха черни петна и той рухна по гръб. Погледът му се размаза. В ушите му забуча. Чу как татарите се смеят, разбрали, че с него е свършено.
108
— Спри!
Позна гласа.
Премигна, видя две черни очи изпод пурпурен шал.
— Хутлун — произнесе той името ѝ. Светът започна да се върти още по-бързо. Улови рамото си с ръка. Измъкна стрелата окървавена. Коленете му се превиха.
И друго не помнеше.
Поставиха го по гръб на пода на юртата и свалиха ризата му. Кожата му беше бяла като сняг, кръв напояваше коприненото му бельо от раната на рамото. Имаше и друга рана над окото, където беше ударил главата си при падането от коня.
Хутлун се взираше в него. Вярвала беше, че повече няма да го види. Как е възможно! Това ли се опитваха да ѝ покажат духовете? Тя изблъска настрани останалите. Извади ножа си и раздра ризата му около рамото. Усети как дъхът ѝ секва. Връхлетяха я неканени спомени, как го беше завела в пещерите на Буда в Огнените планини; нощта при езерото полумесец, когато бяха слушали пеещите пясъци и той ѝ каза, че я намира красива; усещането от твърдото му тяло, притиснато към нейното по време на карабурана, колко изплашена беше и как присъствието му я успокои.