Той с усилие се усмихна зловещо.
— Кажи им, че императорът на Катай ме обича като брат.
Тя обаче не се усмихна. Нещо в изражението ѝ го притесни.
— А какво мисли баща ти?
— Баща ми клони към екзекуцията. Казва, че мъртвите ядат по-малко — въздъхна. — Ще направя, каквото ми е по силите, да го успокоя. Ще намеря начин да те освободя.
Със себе си беше донесла купа, пълна с вода. Натопи парче плат и с него почисти кръвта от окото му. После почисти раната от стрелата с нежните движения на любовница. Дори сега, в отчаяното си състояние, той осъзнаваше топлината на гръдта ѝ опряна в копринената му риза.
— Все още те желая, Бог да ми е на помощ — прошепна той.
Тя не отговори.
— Чу ли ме, Хутлун?
— Почиствам раните ти. Друго не мога да направя за теб.
— Трябва да знам. Безразлична ли си към мен?
— Ти си варварин от запад. Как мога да чувствам нещо към теб? Ще се омъжа за син на хан, който ще направи от синовете ми принцове на степите като баща ми — тя привърши с грижите си. Проявява нежност, помисли си той, макар това да не уталожваше болката му. — Раната е почистена.
— Защо баща ти ме изтезава така с тази яка? Кажи му, че ако толкова го дразня, да направи каквото иска. Не се страхувам да умра.
— Ще му предам думите ти.
Тя стана и тръгна да излиза от юртата.
— Всичко бих дал, за да си легна поне за една нощ с теб, преди да умра.
— Тогава си глупак — рече тя и се стопи в тъмнината.
110
Жосеран носеше кангата само от няколко часа и вече имаше чувството, че на раменете си носи катедралата в Шартр. И най-малкото движение беше мъчение. Болката и умората го потопиха в унес, който не беше точно сън, защото спането беше невъзможно, беше делириум, който го пренесе от ужасното му състояние обратно в пещерата над тесния пролом в Планините на Слънцето. Не си ли си представял как и ние се съединяваме така, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?
Осъзна, че в юртата има някого, и когато вдигна поглед, видя над него да стои Кайду и да го наблюдава. Може би сега щеше да произнесе присъдата му. Скоро щеше да научи как ще умре.
Кайду стоеше с ръце на хълбоците и разтворени крака.
— Какво да те правя, Варварино? Военачалниците ми казват да те екзекутирам заедно с другите.
— Кои други?
— Кучетата на Хубилай. Те са предатели на народа на Сините монголи и петно върху легендата за Чингис хан. Заповядах да бъдат сварени живи.
Докато Кайду говореше, Жосеран чу как събратята му пленници отиват към своята смърт. Надяваше се да са дали на Пияницата малко от черния кумис, който толкова обичаше, за да премине през това изтезание. Леко се размърда, за да може да погледне другия мъж в очите.
— И какво те спира?
Писъците на изтезаваните мъже отекнаха из стана. А, вече бяха подгрели казана. Жосеран не можеше да си представи такава смърт. Но няма да умолявам за живота си, обеща си той. Ако ще кост по кост да ме трошат, няма да умолявам. Нека Бог ми даде сили да устоя на тези дяволи.
— Може би съм в състояние да ти предложа друго — каза Жосеран.
Хищна усмивка.
— Какво можеш да ми предложиш, Варварино?
— Нека се оженя за Хутлун.
Усмивката се стопи. Ръката на Кайду посегна към меча на колана му. Жосеран помисли, че ще му отсече главата на мига. Но вместо това той притисна кангата с крак и почти я сведе до земята, приведе врата на Жосеран между коленете му.
— Ти играеш ли си с мен?
Жосеран не можеше, нямаше как да отговори. Болката беше невъобразима. Кайду изръмжа, махна крака си и се отдръпна.
Жосеран се опита да изправи глава. Все едно се опитваше да вдигне коня си на ръце. Гърбът ми е счупен, помисли си той.
Неспособен да се изправи, политна на една страна. Изпъшка високо от болка, сега цялата му тежест се държеше на дясното му бедро и коляно.
— Може би ще накарам да те сварят с останалите в крайна сметка — изръмжа Кайду.
— Предложението ми… беше сериозно.
— Има много начини един човек да умре, Варварино. Ти не си избираш някой от лесните.
— Предлагам… изпитание.
Чу колебанието в гласа на другия мъж.
— Изпитание?
— Състезание, с коне… Хутлун срещу… мен. Ако спечеля аз, ще се… оженя за нея.
— И тогава какво? Ще я заведеш във варварските си земи ли?
— Ще остана… тук.
— Тук? — гласът на Кайду трепна от неверие. — Защо ще ти е да оставаш тук?
Жосеран не знаеше отговора. А и защо не? Къде има да се връща? Имаше ли и една душа, която да скърби, че не се е завърнал в Акра?
— А срещу това какво ще заложиш? — попита Кайду.
Полудявам от тежестта на кангата, помисли си Жосеран. Нека Бог от небето ми прости. Заменям всичко, което притежавам като тяло и дух, за проблясването на дрънкулка, прошепнато обещание на пазарището. Лудост.