— Мнозина млади мъже са искали Хутлун за жена — не спираше Кайду. — Не парцаливи варварски пратеници, ами изискани татарски принцове и са залагали по сто коня срещу обещанието да им стане съпруга. Ако Хутлун спечели, както сигурно ще стане, ти какво имаш да предложиш?
— Живота… си.
— Животът ти вече е изгубен!
Писъците започнаха отново. Колко ли време отнема сваряването на човек?
— В този миг… все още го имам. Това е всичко, което… имам, понеже ти все още не си… решил каква да е… съдбата ми.
Кайду изсумтя, може би неохотно възхитен от смелостта на Жосеран.
— Ами ако ти кажа, че съм възнамерявал да те освободя? Ще продължаваш ли да държиш на този облог?
Жосеран не отговори. Как човек може да сключва подобни договори, когато главата и ръцете му са мъчително овързани с канга? Кайду кимна на един от пазачите, който сграбчи един от краищата на адското устройство и изправи Жосеран. Тежестта се върна към по-поносимо положение и Жосеран изхлипа от облекчение. Сега беше достатъчно да облегне кангата върху скелета на юртата и да си вземе миг на благословено облекчение от съкрушителното тегло.
— Ще ме пускате на свобода, така ли, господарю Кайду?
— Да.
— Тогава имам с какво да сключа облога. Имам живот, който да разменя срещу всичко. Е, споразумяваме ли се?
— Само това искам от теб! — писмото на Хубилай до управлението на тамплиерите беше пъхнато под носа му. Той го разкъса на парчета. — Няма да позволим на самозванеца да се съюзи с Хулегу!
— Няма значение. Вестителят и вестта са едно и също. Не можеш да уловиш едното без другото. Ако се върна в Акра, ще кажа на господарите си и на принц Хулегу за всичко, което съм видял и чул. Най-добре склони на облога. И в двата случая ще остана тук. Няма да е умно, ако ме пуснете да си ида, господарю.
— Знаеш, разбира се, че Хутлун и само Хутлун се застъпва за живота ти!
Мигът застина, усмивка. Чу се да казва, сякаш от много далеч:
— Затова не искам свободата си. Искам Хутлун.
— Ти си глупак.
— И тя така ми каза. Сигурен съм, че и двамата сте прави.
Кайду дълго време го мери с поглед.
— За нея си странник, това я омагьосва, защото е шаман и не е като другите жени. Привличат я неща, от които ние, които нямаме дарбата, с право се страхуваме. Но ти не си за нея.
— Нека тя да реши — настоя Жосеран.
Кайду се замисли. Жосеран чуваше дишането му, въпреки че не можеше да вдигне глава, за да погледне хана в очите.
— По-добре щеше да е, да беше умрял днес — каза накрая и напусна юртата. Отвън се чуха биенето на шаманските барабани и нечовешките писъци на онези, които варяха и все още бяха живи.
111
Хутлун седеше на могила над стана, извън кръга от нотни огньове и защитния периметър на кибитките. Дошла беше, за да се срещне насаме с духовете под закрилническия листак на Световната шатра, която тази нощ се спускаше от ярката ядка на Полярната звезда. Режещият вятър брулеше тялото ѝ.
Не разбираше смута, който цареше в нея. Обгърна коленете си с ръце и притисна чело в юмруците си. Извика леко и викът ѝ стресна часовия, който дремеше на коня си някъде под нея.
Защото доколкото можеше да си спомни, тя мразеше пола си и всичко, което той означаваше. Като дете предпочиташе компанията на братята си пред тази на сестрите си, обич, която беше примесена със съперничество. Научила се беше по-добре от тях да ловува, да язди, дори да се бори. Когато порасна, направи всичко по силите си да спечели обичта на баща си, въпреки усещането, че той се усмихва с повече обич на братята ѝ, отколкото на нея. Научила беше разликата между кобилата и жребеца, докато наблюдаваше конете из пасищата, и разбра, че именно там се крие проблемът.
Но една татарка не стои кротко и не се вайка като китайка със сплетена на плитки коса и крачета лилии. Тя си постави за цел да докаже на баща си, че е по-силна, по-смела и по-веща от всеки в клана. Упражнявала се беше с часове, ден след ден с лък и стрела. И тези два сезона беше спечелила отплатата си, защото Кайду ѝ позволи да язди до него по време на лов, дори ѝ беше поверил командването на неин собствен минган.
Ала си оставаше жена и той очакваше от нея да се омъжи и да роди синове. И щом това беше неизбежно, тя си обеща, че тогава един ден нейните деца, а не някои от децата на братята ѝ ще заемат мястото на хан на клана и господар на Ферганските степи.
Ето че устремеността ѝ към нейната цел беше прекършена от слабост, за чието съществуване и не подозираше. В съюза с един варварин нямаше никакво предимство и въпреки това тя си беше позволила да го обмисля.