Хрумна му, че може да обърне коня си и да поеме назад през планината, далеч от Кайду и неговите Фергански степи. Може би именно това беше искал Кайду, а и Хутлун. Състезанието беше просто отвличане на вниманието, при което му се даваше отпочинал кон, който да го отдалечи на безопасно разстояние от стана.
Това беше. Кайду искаше от него да избяга, да се освободи от отговорността за по-нататъшната му съдба. Щяха да разиграят представление как тръгват да го преследват, разбира се, но ханът щеше да направи така, че да не го заловят. Хутлун щеше да има своята победа и тази нощ всички щяха да се смеят на варварина около огньовете си, докато по брадите им се стичат и лъщят овча лой и кумис.
Дръпна поводите на коня си, наблюдаваше я как се отдалечава. Чудеше се дали изобщо го е обичала.
Видя я да се обръща на седлото и да поглежда към хребета. Вдигна ръка във въздуха. За сбогом или победоносно?
И конят ѝ се препъна.
113
Силуетът му се очертаваше на светлината на слънцето сто крачки над нея. Почувства как я жегна болката от онова, което беше направила. Но така беше най-добре. Спасила му беше живота и в същото време се грижеше за доброто на баща си и клана. Една татарска принцеса няма друг избор.
Видя го да обръща коня си, да изоставя състезанието. Извърна се още, за да го погледне за последен път.
И това стигаше, за да се промени всичко.
Ако беше гледала напред, щеше да види ронливия сипей и да накара кобилата си да го заобиколи. Или може би въртенето ѝ на седлото беше притеснило животното. Но миг по-късно, когато кобилата ѝ се препъна, усети тръсването. Хутлун отскочи, за да попречи и двете да се изтъркалят надолу по урвата.
Нейната ловкост и инстинктът на кобилата им спаси живота. Тя отново скочи на крака, грабна поводите, докато конят се мъчеше да стъпи стабилно на трошливата скала. Хутлун усети как скалата се рони под ботушите ѝ и падна тежко по гръб. Но не изпусна влачещия се повод и овладя със сигурна ръка ужасеното животно. С последно усилие се изкачи на пътеката.
Хутлун полежа там, замаяна от падането. Бавно се изправи на крака, едва си пое дъх от режещата болка в ребрата, върху които се беше стоварила на неравната скала.
Изведнъж той се озова отгоре ѝ.
Чу го да галопира по тясната пътека, руното на козия труп се удряше в задницата на коня му. Прекалено бързо яздеше, но някак успяваше да се задържи на седлото.
Ръката ѝ се насочи към колана и плетеният камшик се появи в дясната ѝ ръка. Изви се във въздуха като трясък на падащо дърво. Конят на Жосеран се стресна и спря, ездачът му се плъзна на земята.
Тя бързо успокои кобилата си и отново се метна на седлото.
Жосеран се изправи тромаво и погледът му я съпроводи надолу по пътеката, онемял от неверие. Погледна към лявата си ръка, камшикът беше оставил кървава резка. Дори беше разкъсал тъканта на горната му дреха. Рамото му отново беше пламнало, почувства, че по лакътя му отново потече кръв.
Конят му на няколко стъпки встрани препускаше и хвърляше къчове, нервите и нрава му не се бяха подобрили от последното преживяване. Жосеран хукна след него, улови поводите и се опита да го укроти. Все още не беше много късно да се върне обратно по пътеката и да прекоси хребета. Все още можеше да се измъкне, както, уверен беше, че им се иска да направи.
Не, проклета да е.
Бързо се качи на седлото и пришпори коня надолу по пътеката.
Хутлун отново хвърли поглед през рамо с надеждата този път да е поел по пътя, който му беше предначертала. Със сигурност се е отказал от преследването.
Не повярва на очите си.
Продължаваше да участва.
— Махай се! — извика му тя раздразнена. — Махай се!
Викът ѝ отекна из планината, по пролома над смърчовата и еловата гора, през дълбокото черно езеро в подножието на хребета.
— Връщай се! Тръгвай към Кашгар! Спасявай се! Връщай се!
Той дръпна поводите и за миг сянката му се очерта върху издатината над нея. Тя почака да види какво ще предприеме. Най-накрая той обърна коня си. И погледът ѝ го съпроводи, докато се отдалечава, заля я облекчение, примесено с горчиво разочарование. И той в крайна сметка се оказа мъж, като останалите.
Жосеран знаеше, че не може да я настигне. Дребното му конче се бореше на всяка стъпка върху ронливата скала. Ако го пришпореше прекалено, то щеше да се препъне и да изпрати и двама им на смърт надолу по планинския склон.
Стигна до широка издатина и между стените на клисурата успя да различи кафеникавия цвят на степта и черните юрти на татарския стан. Надолу по планината течеше поток пенеше се и се вливаше в езерото под него.