Острицатата по бреговете му беше станала още по-корава от нощния мраз; повърхността на езерото беше черна, отгоре ѝ плуваха ледени плочи. Кръпки замръзнал сняг белееха по пещерите на езерото, където слънчевите лъчи не достигаха.
Надзърна през ръба на канарата, чу потракването от копитата, което отекваше по пътеката под него. Гласът на Хутлун отекна над долината:
— Махай се, Жос-ран! Връщай се!
Връщай се. Връщай се с белега от камшика ми върху лицето си, Жос-ран. Връщай се сам, чуди се какво се е случило с мен в остатъка от живота си.
— По-добре да се удавя в това студено черно езеро, отколкото да вра в проклетия казан на баща ти — каза високо Жосеран. Заби пети в хълбоците на коня и се опита да го пришпори към издатината. Той не помръдна. Жосеран извади камата си от ботуша и го удари по зеницата с нея.
Неописуем скок в пространството.
Докато се носеха във въздуха, Жосеран се освободи от седлото, все още без да изпуска трупа на козата от ръка. Помисли, че вижда сянка на скали, скрити под повърхността. Удара почувства първо с краката си. Ако това беше смъртта, тогава по силата на някаква милост, за която се беше молил, тя щеше да е бърза.
Такова зрелище таеше в себе си ужас, но и удивление; удивление от смелостта и гордостта му. В единия миг тя гледаше нагоре, закрила очи с ръка срещу слънчевата светлина, мислеше, че е изчезнал. После изведнъж езерото долу се разплиска, чу се силен плясък и конят се скри в черната вода, след него — друг, по-малък, когато Жосеран го последва.
Дъхът на Хутлун спря. Никога не си беше помисляла, че ще е способен на подобна лудост. Вълните от мястото, където кон и ездач се бяха гмурнали, се разстлаха към плитчините, където се застигнаха и пръснаха пяна.
Как е възможно някой да направи подобно нещо?
Първо на повърхността се показа главата на коня, който заплува отчаяно към другия бряг. Измъкна се от водата на разтрепераните си крака, по задницата му течеше кръв от раната с камата.
От Жосеран още нямаше никаква следа. Хутлун изрида от мъка.
114
И го видя.
Главата му се провидя на повърхността, изцапана с кръв. Жосеран загреба към брега със здравата си ръка. Изтегли се от водата и се просна на скалите, останал без дъх. Все още притискаше трупа на козата до себе си в свивката на ранената си ръка. После се изправи на крака с усилия, улови поводите на коня си и се покатери отново на седлото. Конят, подчинен от тоя луд, ужасен и вероятно изпитващ болка, беше хрисим като агне.
Хутлун прокле нечуто. И за двама им щеше да е по-добре, ако Жосеран беше умрял. Сега нито за него имаше надежда, нито за нея.
Хутлун можеше да пробва да преплува езерото или да го заобиколи, каквото и да избереше, той вече имаше преднина, която тя не можеше да стопи. Затова поведе коня си по пътеката със съзнанието, че вече не може да го настигне.
Жосеран лежеше върху врата на коня си, по лицето му имаше струйки кръв от новата прорезна рана на главата му, прясна кръв капеше от върховете на пръстите му, защото раната на рамото му отново беше зейнала. Трепереше, та чак зъбите му тракаха, прогизнал от ледената вода в езерото. От задницата на коня му също течеше кръв, от хълбоците му се надигаше пара.
Насочи го между разделилите се на две страни татари, направо към прага на юртата на Кайду. Цареше пълна тишина.
Кръвта се беше оттеглила от лицето на потресения Кайду. Дъщеря му никога не беше претърпявала поражение. Сега беше победена от единствения мъж, за когото никога не би могла да се омъжи. Дребната ѝ фигура се различаваше на двеста стъпки в равнината.
Жосеран хвърли трупа на козата в краката на Кайду.
— Победих — обяви той.
Кайду кимна към стражите си, които смъкнаха Жосеран от коня му.
— Не може да се ожениш за дъщеря ми — отсече Кайду. Обърна се към войниците. — Отведете го. Сложете му отново кангата. Утре ще умре.
И като буреносен облак влетя в юртата си.
115
— Имаше възможност да избягаш. Защо не се възползва от нея?
Не ѝ отговори.
Бяха сами в юртата, вятърът се блъскаше в плъстените стени. Главата му беше сведена от тежестта на кангата. Предали го бяха. И двамата го бяха предали.
Понася болката си, без да гъкне, помисли си Хутлун, като истински мъж. Камшикът ѝ беше прорязал плътта върху опакото на лявата му ръка и слепоочието. Наранил беше левия си крак при скока в езерото и коляното му беше отекло като пъпеш. И раната на рамото му отново се беше отворила, около нея имаше прясно съсирена кръв.