— Моят жребец — измърмори тя. Накрая навлажни пръстите си с уста, бавно, един по един и го погали нежно. Жосеран пое шумно дъх.
— Бих останал тук, в тези степи с теб — прошепна той. — Няма за какво да се връщам.
Усети тялото ѝ да се притиска в неговото. Тя сведе глава под дървената кобилица и допря лицето си до гърдите му. Жосеран имаше усещането, че раменете му ще се потрошат от напрежението.
— Помниш ли пещерните рисунки в пустинята? — прошепна тя.
— Помня.
— Дори да имахме хиляда нощи и да се съединявахме по различните начини като Шива и съпругата му, най-накрая щеше да се умориш от мен и да поискаш да се върнеш в земите си.
— Грешиш, Хутлун. Дори когато си стара и беззъба, ще съм до теб.
— Само думи.
— Когато казах, че ще се състезавам за теб, не бяха само думи. Казах, че ще направя всичко, за да те спечеля: не бяха само думи. Скочих от канарата в езерото и не знаех дали ще живея, или ще умра. Имаше думата ми, че залагам живота си за теб, и удържах на обещанието си.
Тя уви крака около гърба му. Жосеран почувства корема ѝ и слабините ѝ, притиснати към него, и простена високо. Целуна го по рамото, устата ѝ остави влажна следа по кожата му. Не виждаше лицето ѝ. Разчиташе пластовете на любенето им по звуците на дъха ѝ, воя на вятъра вън от юртата, сенките, хвърляни от огъня, короната на косата ѝ.
Ръцете му се свиха в юмруци.
— И с твоите християнски жени ли е така?
— Никога. Никога не е било така.
— Трябва да ти повярвам, щом така казваш. Аз никога не съм го правила.
Отдръпна се назад, с ръце на килимите, издигаше тялото си и извиваше торса си. Опита се да я последва, но тежестта на кангата му пречеше.
— За този миг с мен ли рискува толкова много?
— Ще си струва всеки миг, докато умра.
Тя се спускаше надолу към него почти незабележимо. Той извика.
— Свети Боже и всички светии… — изшептя.
Когато го обхвана напълно, уви здраво ръце около него. Усещаше дъха ѝ на врата си, неописуемата нежност на гърдите ѝ, опрени в неговата гръд. Тя остана така, едва-едва се движеше, сякаш цяла вечност продължи.
— Моля те — прошепна.
Много внимателно, много бавно тя се изправи и той зачака отново да се спусне върху него. Ала без предупреждение тя се отдръпна и преживяването им свърши, преди да е започнало.
— Какво правиш? — попита останал без дъх.
Тя задържа лицето си близо до неговото, сплете пръстите си и го погали.
— Хутлун!
Тя отметна плитките от челото си.
— Не мога да приема семето ти. Искаш да нося детето ти, когато си отидеш ли?
Пръстите ѝ се движеха все по-бързо и по-бързо. Той простена, тялото му потрепери от непоносимо удоволствие и неизразима печал.
— Само това позволяват боговете — тихо каза тя. Върна дрехите му отново, както бяха, и се изправи на крака. По бедрата ѝ имаше струйки кръв. — Виждаш ли. Мога да кървя малко за теб, както ти кървиш заради мен.
Целуна го за последен път.
— Искам винаги да гориш по мен — прошепна тя. Облече се бързо и си отиде. Мракът зае мястото ѝ, а заедно с него и отчаянието от живот без истински край, празна ръка, протегната към безбрежно небе.
117
Охрана му беше момче. Седеше на прага на юртата и държеше ръждясалия си меч с две ръце. Измери с поглед Жосеран с мрачна злоба, мъчеше се да изглежда по-голям, посмел и по-войнствен, отколкото беше. Жосеран се престори, че спи, наблюдаваше го през спуснатите си клепки, чакаше сгодния миг.
По някое време през дългата нощ чу дълбокото равно дишане на момчето и видя, че главата му е клюмнала на гърдите. Това чакаше.
Опита се да надигне бедра, но тежестта на кангата беше накарала мускулите му да се свият и не чувстваше краката си. Раната в рамото му също беше засъхнала и когато се размърда, сякаш някой го прободе с нажежено желязо в ставата.
Изминаха дълги минути, преди най-накрая да успее да протегне крака, и когато кръвообращението се възстанови, почувства как все едно иглички пробождат плътта му. Най-накрая болката постихна. Раздвижи пак мускулите на краката си, изпробва ги. Отново се опита да се изправи, но изгуби равновесие, залюля се на пети и падна върху бамбуковия скелет на юртата. Помисли, че шумът ще събуди младия му пазач, но момчето сумтеше в съня си и дори не шавна.
Жосеран се изправи с мъка на крака при третия си опит.
Дълго остана неподвижен, докато отмине пулсирането на кръвта в ушите му, и отново се увери, че може да пази равновесие. Коляното му пулсираше от болка. Закуцука през юртата, изкривен на една страна.
В последния момент момчето се събуди. Очите му примигнаха отворени и впери поглед в Жосеран, младото му пит те беше обкръжено от лунната светлина. Жосеран падна на колене и едновременно с това изви кангата в дъга, така че единият край на голямата дървена дъска да удари момчето по слепоочието. То рухна настрани на земята. Крайниците му се свиха няколко пъти конвулсивно и остана неподвижен.