При цялото отчаяние на положението си Жосеран се надяваше да не го е убил.
Усилието да залюлее кангата беше присвило отново мускулите на врата му в спазъм. Имаше чувството, че ръката му е изтръгната! Милостиви Боже! Някак успя с мъка да се изправи. Мина край плъстеното покривало на входа на юртата и излезе в мрака. Навън беше мразовито, а земята здраво замръзнала. Той беше по копринена долна риза и плъстени панталони, не беше достатъчно да оживее из ледените степи до сутринта. Но нямаше какво да направи по този въпрос. Трябваше да избира между това да замръзне или да бъде стъпкан от конете на Кайду. И двете възможности не го мамеха. Поне, каза си, ще умра, както аз реша.
Затича на сляпо в нощта, далеч от стана. След няколко минути вече трепереше толкова силно, че се препъна и падна, при падането тежестта на кангата се стовари върху врата и гърба му.
Не можеше дъх да си поеме от болката.
Най-накрая успя да се изправи. Вече беше излязъл от стана. Чудеше се защо са поставили един човек за стража на юртата му и сега разбра причината. Имаше ли къде да избяга? Заменил беше бърза татарска екзекуция за бавна смърт от замръзване в тундрата. С тънката си риза нямаше да преживее и час.
Около него беше само обгърнатата от мрак степ: нямаше подслон, нито храна, нито съюзници. Падна на колене, трепереше от студ, врата и рамото му го боляха неистово. Чу татарските коне из равнината как тъпчат с копитата на спънатите си крака. Подушили бяха непривичния му мирис, носен от вятъра.
Жосеран рухна на замръзналата кал, прекалено премръзнал и изтощен, за да продължи.
Беше победен.
Долови тътена от конски копита по твърдата земя, но нямаше вече сили да се изправи. Видя как проблесна острие на меч на лунната светлина. Изви глава, различи силуета на татарски конник, извисил се над него, парата от дъха му на вятъра, мириса на коня му.
Смъртта му щеше да е бърза.
118
Кангата се разцепи от един-единствен удар на меча. Татаринът ядосано я изрита, приспособлението се сцепи по дължина и пантата се счупи. Жосеран се измъкна от ужасното устройство и изхлипа от облекчение. Опита се да се изправи на крака, но не му беше останала сила. Легна разтреперан на замръзналата земя, студът се просмукваше в него като смърт.
— Мислех си, че изобщо няма да се появиш — рече тя.
Хутлун?
Хвърли отгоре му няколко кожи.
— Облечи ги, преди да си замръзнал. Има кумис и сушено овче в дисагите на коня. Хората ти са на два дни път от тук. За теб може би на седем.
Той не помръдна.
— Живо! Преди цялото племе да се е събудило.
Тя го сграбчи за ризата, насила го изправи и навлече кожуха на раменете му. Той застена от болка, когато вмъкваше лявата му ръка в дела. После Хутлун го изправи на крака и го повлече към коня.
— Побързай!
Чувстваше топла влага по гърдите си, раната на рамото отново се бе отворила. Мускулите на врата му бяха сковани от кангата, затова едва движеше главата си. Вече не знаеше дали му е останала сила за това. Коляното му приклекна и почти се преви под него.
— Нека северната звезда е зад теб — каза Хутлун. — По светло ще стигнеш до просторна долина. Ще видиш планина под формата на легнала по гръб жена. Следвай долината и тя ще те отведе в Кашгар. Приятелите ти са там.
— Няма ли да дойдеш с мен?
— Защо да идвам с теб?
Помогна му да се качи на седлото, постави поводите в дясната му ръка.
— Повече няма да те видя — каза тя.
— Не бъди толкова сигурна.
— Ако някога се върнеш из тези долини, баща ми ще те убие. Прибирай се у дома, Жос-ран. Забрави ме, забрави, че изобщо си бил тук.
— Ела с мен — повтори той.
— Вече два пъти ти спасявам живота. Какво още искаш от мен? Сега бързо, не губи време! — Улови го за косата и придърпа лицето му, за да го целуне. — Хубаво щеше да е да ти родя синове — каза тя и после удари коня по задницата. Той се втурна в мрака към степите и мрачната грамада на планините на юг.
Кайду стоеше на прага на входа на юртата си, до него мълчеше Хутлун. Нищо не помръдваше в ужасния и студен мрак.
— Избяга ли? — попита я Кайду.
— Има кон, провизии и кожи. А е и много съобразителен мъж.
— Не ще и дума — измърмори Кайду. — Ами пазачът?
— Съвзе се, но ще носи белег до края на дните си като свидетелство за небрежността си.
— Би трябвало да го накажа, иначе някои ще заподозрат, че имам пръст в бягството. — Вятърът отнасяше парата от дъха им. — Ще прокълна деня, в който този мъж извървя пътя до Ферганската долина — заяви Кайду.