— И кой е поставил засадата, Варварино? Чии бяха тези войници? — Когато Жосеран се подвоуми, той сам си отговори: — Кайду ги е изпратил.
— Да.
— Какво се случи с другите, които бяха взети в плен с теб?
— Убиха ги.
— От хубава смърт ли умряха?
Жосеран се почуди как да отговори. Дали за един татарин сваряването е хубава смърт?
— Отсякоха им главите. Бързо беше.
— Сигурен ли си?
— Видях с очите си.
Сартак сякаш си отдъхна.
— Това поне е било благословия. Дай Сечен — използва истинското име на Пияницата — беше мой зет.
— Умря като мъж — каза Жосеран и отмести поглед. Така беше по-милостиво, отколкото да му съобщи, че са направили чорба от него. Лъжа, но имаше истини, които по-добре да си останат скрити.
Част VIII
Пътят на коприната
Събитията около трона на Чагатайския хаганат ги бяха уловили в клопка в Кашгар и ги принудиха да останат там през зимата. Сартак им каза, че могат да минат и години, преди да е възможно да преминат безопасно Покрива на света. Но стрелци ездачи от ям продължаваха да се появяват в крепостта почти всеки ден на път за или от изток. Не беше трудно да си предположи какви кроежи се плетяха в момента между Каракорум и Шанту.
Един ден Сартак довери на Жосеран, че Синът на Небето е открил изход от безизходицата.
— От Тату на път за Бухара върви керван — каза той. — Алгу е обещал да изпрати войници за охрана. Ние ще се присъединим към кервана, когато стигне дотук. Но ще ни се наложи да изчакаме до пролетта, за да прекосим Покрива на света.
— Ще рече, Хубилай е открил как да се спогоди с Чагатайския хан.
— Тайно.
— Какво носи керванът? Злато?
Сартак се усмихна.
— Златото се харчи. Жена е. Една от императорските дъщери ще се омъжи за Алгу. Съюз, плод на благоразумието, защото ще осигури единомислие между дома на императора и този на Чагатайския хаганат.
— Как е името на принцесата? — попита Жосеран, ала вече подозираше какво ще чуе.
— Мяо-йен — отвърна му Сартак. — Принцеса Мяо-йен.
На север бяха планините — преграда пред нови и неоткрити земи; на запад — старите мюсюлмански градове и шепнещите тополи на Самарканд и Бухара; на изток — шатрите и шумолящият бамбук на Катай; на юг — виещите ветрове на Такламакан. А тук, в Кашгар — кръстопът от Пътя на коприната, се събираха пътищата на живота му.
Тамплиерът наблюдаваше от крепостните стени как керванът криволичи през оазиса. Камилите кашляха и недоволстваха; конете вървяха привели глава, съсипани от дългия преход през пустинята. Имаше два конни отряда, златните им шлемове блестяха на слънцето. Зелено-белите знамена на Сина на Небето плющяха на вятъра.
Дървените порти на крепостта се отвориха и предните части влязоха в редица по един. Зад тях върху задната част на каруца се полюляваше позлатената носилка с принцесата, следвана от още две покрити каруци, в които бяха придворните ѝ. Когато влязоха в крепостта и вече бяха в безопасност, жените слязоха и се струпаха около принцесата. Той веднага долови, че нещо не е наред.
Няколко мига по-късно видя войници да отнасят на носилка принцеса Мяо-йен през двора.
Замисли се за крехкото създание, с което се беше разхождал из Градината на ободряващата пролет. Порцелановата ѝ хубост нямаше как да издържи на тежките изпитания на пътуването през пустинята. Безмълвно се помоли за нея на милостивия Бог, ако такъв изобщо съществуваше.
121
Според режима си ставаше за утриня с Уилям, закусваше пилаф и после тренираше борба с Ядосания. Татарите много обичаха борбата и много ги биваше да се борят. Жосеран се превърна в ученик, жадуващ да я усвои. Упражненията му помагаха да възвърне силата на раненото си рамо. Все още не беше успял да надвие противника си, но поне вече по-рядко го поваляха.
Всяка сутрин се упражняваха на медана, но след дузина падания вдигаше ръце, за да покаже, че се предава. Ала беше решен един ден да победи.
Ядосания — Жосеран беше научил, че истинското му име е Йесун — беше нисък, набит и кривокрак, както мнозина от татарите. Повечето от тях се бяха научили да яздят още преди да проходят и костите на краката им бяха израснали така, че да съвпадат с формата на гърба на коня. Тялото на Ядосания беше по-скоро затлъстяващо, отколкото мускулесто, но когато нападаше, като да го лашкаше биче. Бореше се с голи гърди, тялото му лъщеше от пот и Жосеран все едно се опитваше да улови мазно прасе.
25
Хеджира, хеджир — преселение — нощта на бягството на Мохамед от Мека, приета за начало на мюсюлманското летоброене или 622 сл.Хр. — Бел.прев.