Кайду беше в юртата си, синовете му бяха отдясно, любимата му жена и дъщеря му Хутлун — отляво. Син дим се носеше лениво от огнището през дупката в покрива.
— Трябва да се оттеглим по-нагоре в планините — каза Текудай. — Алгу има сто и петдесет хиляди войници зад гърба си.
— Да се оттеглим? — измърмори Каиду. Обърна се към Джерел. — Ти съгласен ли си с брат ти?
Джерел не можа да отговори, защото Хутлун не се сдържа.
— Побегнем ли сега, вечно ще бягаме и никога повече няма да видим полята и пасищата си!
— И какво да правим?
— Не можем да победим Алгу на бойното поле. Но можем да ударим, когато най-малко очаква и да се скрием в планините, преди да успее да отвърне на удара. Щом ни обърне гръб, пак ще ударим. Няма да му оставяме и миг спокойствие. Ще му вземем силите, както вълк взима силите на мечка, ще го хапем по петите луна след луна, година след година, докато го осакатим и омаломощим. Един ден, когато сме събрали и други вълци като нас самите, ще го повалим.
Кайду се усмихна. Дъщеря му, воинът, шаманът; Чингис хан, прероден в тялото на кобила. Духовете си бяха поиграли с него в този живот и бяха направили най-добрия му син жена.
Замисли се за момент. Най-накрая рече:
— Съгласен съм с Хутлун. На природата ми по-подхожда да съм вълк, а не овца. Ала първо трябва да потърсим мъдростта на боговете, за да разберем техните желания. Хутлун, трябва да се срещнеш с духовете и да вземеш от тях съвет. Едва тогава ще вземем решение.
123
Кашгар
Минаха през обкована с желязо врата, през тесен двор, ограден със стени, по чиято тухлена зидария се катереха рози, под свод с потрошен куфически фриз, гроздово зелено върху бяло. Най-накрая нагоре по тесни, изронени от вековете стъпала към кулата.
Странна делегация вървеше през тъмния ходник на западната отбранителна кула. Татарският офицер със златокрилия си шлем ги водеше, следваше го мъж с жълтеникаво лице и черна роба с качулка, а зад него брадясал великан в дел и здрави татарски ботуши. На върха на кулата спряха пред една от стаите. Ято китайски придворни дами излетяха навън през резбованата орехова врата с приведени глави.
Уилям дръпна Жосеран настрана.
— Какво трябва да направя? — простена той. — Не мога да се моля за езичница!
— Тогава се помоли за човешка душа в беда.
— Онова, което ме молиш, е невъзможно!
— Ще нанесеш смъртна обида на спътниците ни, като им откажеш, така ли? Прави каквото щеш и се надявай на най-доброто, защото според мен резултатът ще е все същият.
— Той какво разправя? — лавна Сартак.
— Опасява си да не ви разочарова.
— Магията му проработи при Мар Салах. Освен това нищо друго не ѝ е помогнало. Напомни му, че ако принцесата умре, може да бъдем принудени да останем тук още петдесет зими.
— Не мога да го направя! — повтаряше Уилям.
— Готов ли е? — попита Сартак.
— Готов е — отвърна Жосеран.
Сартак отвори вратата на стаята и Жосеран изблъска Уилям през нея. Стаята някога беше служила като лични покои на мохамедански принц или принцеса, реши Жосеран, защото беше чудно нагласена, за разлика от неговата гола килия. Имаше панделка от арабско писмо около сводестите прозорци, а кирпичените стени бяха украсени с керамичен фриз с геометричен мотив, матовочервено върху восъчно жълто.
Мяо-йен лежеше на леглото в средата на стаята и явно спеше. Изглеждаше изгубена в огромното помещение. В ъглите бяха запалени два мангала, но пращящите тополови клони не успяваха да прогонят студа от стаята.
Сартак отказа да престъпи прага, страхуваше се от духовете, които се рееха около тялото на Мяо-йен. Жосеран отстъпи и Уилям отиде сам до леглото ѝ. Огледа се тревожно.
— Къде са нейните лечители?
— Сартак каза, че не са успели да я изцелят и затова ги е отстранил от нея.
Уилям облиза побелелите си устни.
— Казвам ти, че не мога да го направя! Тя не е получила светото кръщение.
— Не можем да обидим домакините си! Толкова ли е тежко за теб да се помолиш за нея? Достатъчно от времето си прекарваш на колене!
Кое го беше така уплашило, почуди се Жосеран. Дали не се страхуваше от зараза! Но ако болестта ѝ се разпространяваше от диханието ѝ, тогава и придворните ѝ дами вече щяха да лежат ни живи, ни умрели, нали?
Жосеран погледна дребничката фигура на леглото. Тя не заслужаваше да умре в този самотен оазис, все още беше дете. С някаква неразбираема част от съществото си той продължаваше да вярва, че молитвите на един свещеник, дори тези на такива проклети духовници като Уилям, за Бог бяха по-ценни от сто молитви от обикновените молители.