Уилям имаше право. Кайду и разбойниците му щяха да го убият, ако се върнеше. Това ли искаше баща му от него? Дали неговият дух го беше следвал през целия Път на коприната, както твърдеше Хутлун, като негов пазител, негов закрилник само за да го види как умира в един дързък, но безплоден порив? Трябваше да продължи дори само за да намери нещо, в което да вярва, нещо, с което баща му да се гордее, нещо, което ще направи така, че и Раят да си заслужава.
Започна да разседлава коня, вече изгубил увереността си и обезсърчен.
130
Мяо-йен наблюдаваше приготовленията от прозореца на стаята си, високо в западната кула. Мъже и коне изпълваха двора, най-вече нередовните войници на Алгу с кафявите си кожи и дървени колчани на гърбовете, от които стърчаха стрели. Изглежда се готвеха за битки по пътя. Към тях се присъединяваха и мъжете от бащиния ѝ кесиг, които я придружаваха от Шанту.
Посред конниците тя съзря варварина, който седеше, без да помръдва, на жребеца си, светият мъж беше до него, скръбен в робата си с черна качулка.
Отецът ѝ беше спасил живота и въпреки това отказваше да говори с нея. Толкова беше непонятно! Какво беше сторила, за да заслужи неговата враждебност?
Тя не се радваше на предстоящото ново пътуване. Въпреки че се възстанови от треската, стомахът я болеше и тази луна не беше кървила. Сигурно заради болестта. Гърдите ѝ също я боляха и бяха подути, но не желаеше да споделя толкова деликатен въпрос с прислужниците си.
Момичета ѝ помагаха да увие краката си лилии за пътуването. Две от тях събуха извезаните копринени обувки от краката ѝ, после внимателно развиха дългите ленти от увито платно, ярд26 след ярд. Тя простена, когато всичко приключи и почти проплака от облекчение, както винаги, когато и последната лента биваше махната.
Погледна към чуканите на крайниците си с омраза и отвращение. Под превръзките нямаше, както си представяха мъжете, крака на момиченце. Без скриващите ги ленти платно те бяха крака на чудовище. Сводовете бяха чупени и пръстите подвити под стъпалата ѝ. Гниеща плът висеше от тях на дълги ивици.
Мяо-йен проплакваше, докато ги почистваха, защото с времето агонията не отслабваше. По време на тази дейност тя държеше цвете под носа си, за да избегне вонята. Когато най-накрая всичко приключи, прислужниците увиха около краката ѝ чисти ленти платно.
Ето това беше да си принцеса.
Жосеран седеше сковано на седлото, чакаше портите на крепостта да се отворят. Дворът едва побираше заминаващото множество и миризмата на татарите беше непоносима, воняща смес от коне, кози кожи, немити тела, от мириса им му се повдигаше въпреки дългото време, прекарано сред тях. Шамани с диви погледи вървяха сред тълпящите се мъже и коне, ръсеха кобилешко мляко по земята и по челата на конете. Те бяха мръсни създания със сплъстени бради и коси, ризите им бяха изпоцапани с кал, заклинателните им крясъци се носеха възбог.
Жосеран впери поглед в гърба на Уилям. Тъмни петна личаха по грубата вълна на расото му. Отново се е бичувал, както изглежда, наказвал се е за някакво нарушение пред Бога и самия себе си.
Как му се щеше никога да не беше попадал пред очите му.
Обкованите с желязо порти проскърцаха и предната част от кервана потегли. Военачалникът им поведе колоната надясно, посоката на късмета, преди да изправят редицата си и да се насочат към планините. Каруца, натоварена с коприни и кожи, сред които и от бял хермелин, ги следваше, върху нея се поклащаше позлатената носилка на принцеса Мяо-йен и нейните придворни дами.
Жосеран и Уилям яздеха в задната част на редицата с останалите конници на Сартак. Следваха кервана през оазиса на Кашгар, по протежението на обградения с тополи път, покрай скупчени кирпичени къщи и кайсиеви градини.
По-късно същата сутрин Сартак и неговият кесиг свърнаха на югозапад към синята планинска верига. Останалите от кервана, нередовните войници на Алгу и покритите каруци с принцесата, продължиха, поеха по северния път през прохода.
Галопираха през пустиня, покрита с черни камъни, към непристъпните планини, които се извисяваха пред тях. Жосеран пришпори коня си след Сартак и го настигна при фургона.
— Какво има, Варварино? — провикна се той.
— Не е добре да разделяме силите си — надвика поривите на вятъра и тропота от копитата на конете им Жосеран.
— Ако и врагът ти е толкова мъдър — отвърна му той, също като викаше, — никога няма и през ум да му мине, че си толкова глупав!
— Какво говориш?
— Отрядите на Кайду ни чакат в планините! Знаем, че са там, но те не знаят, че ние знаем. Затова им устроихме клопка. Когато керванът стигне Долината на пастирите, той ще е много лесна мишена. Но ние вече ще сме им излезли в гръб през проходите и ще ги чакаме на по-високото. Ако Кайду хвърли силите си в засада, ние ще ги избием!