Жребецът на Жосеран тръгна по сипея, за да намери път напред. Прекалено стръмно беше. Неподкованите му копита се плъзгаха по замръзналата скала и лишеите, а отчупените парчета шиста тракаха надолу по склона. Бяха в капан. От едната им страна се издигаха канари, от другата беше урва.
— Остави ме тук — каза тя. — Ако останеш, само се излагаш на опасност.
— Хванат ли те жива, знаеш какво ще направят.
— Няма да им се дам жива.
Под тях Жосеран чу шума от буйнотечаща вода, придошла от пролетта. Тамплиерът обърна коня, мислеше да потърси друг път през планината, но чу викове откъм дърветата. Войниците на Сартак ги бяха открили.
Жосеран видя притъпеното проблясване на върховете на копията, докато един след друг се показваха от гората, от хълбоците на конете им се издигаше пара, лед, кал и кръв бяха полепнали по ботушите и кожусите им. Двайсетима, повечето бяха от кесига на Хубилай, с мнозина от тях беше яздил от Кашгар. Разпозна сред тях Сартак.
— Върни се, Жос-ран — прошепна Хутлун.
— Няма да те оставя.
— Връщай се. Не искат теб. Остави ме тук.
Вече бяха на по-малко от сто стъпки. Един от тях сложи лък на рамото си, но Сартак вдигна ръка, изкрещя и при заповедта му мъжът неохотно махна стрелата от тетивата.
— Има изход — каза Жосеран. Отведе жълтия жребец до ръба на канарата и се взря в покритата с пяна река.
— Ти си луд — рече Хутлун, разгадала мислите му.
— Вече скачах така веднъж.
— Скалата е десет пъти по-висока. Този път ще умреш.
— Може да умра, може и да живея. Но ако живея, ще е с теб. Или ще умра и тогава няма да има значение, защото не искам да живея без теб — уви ръце около кръста ѝ, за да я придържа. — Кажи ми, че ще се омъжиш за мен и ще живееш с мен до края на дните си.
— Няма да има други дни.
— Ами тогава го кажи. Като подарък за сбогом.
— Те не искат теб — повтори тя. — Върни се при тях. Върни се и няма да умреш!
— Всеки човек трябва да умре. Няма как да го избегне. Но малцина късметлии имат възможността да определят времето и мястото. Днес съм извадил късмет. Така че кажи го! Кажи, че ще станеш моя жена.
Обърна коня към Сартак и татарите му. Видя как Сартак клати глава смаян. После отново обърна коня към ръба на канарата. Сартак се досети какво е намислил и извика от изненада. Жосеран пришпори коня си към ръба на скалата и после падаха, падаха към безжалостната присъда на реката.
Винаги беше мечтала да може да лети.
Почувства бруленето на вятъра по страните си и както беше в сънищата ѝ — небето беше едновременно над и под нея. И тя извика думите: с радост ще живея с теб, ще ти родя деца и ще бъда твоя жена, ако това искаш, но почти веднага гласът ѝ беше удавен от пороя на реката, който ги погълна.
Винаги беше мечтала да може да лети.
136
В Бухара отново дойде лятото и бадемовите дървета отново разцъфнаха. Тухлите с меден цвят на великото минаре Калян се открояваха на невъзможно синьото небе. Под опърпаните чергила на пазара прясно боядисани, проснати да изсъхнат на слънцето, килими сияеха във винено, яркожълто и кралскосиньо. Грозде, смокини и праскови отрупваха сергиите, които се огъваха под тежестта им. Навсякъде имаше дини с аленочервена сърцевина, канавките преливаха от сладкия им сок и плочникът на пазара беше затрупан с кори.
В двореца на Алгу обаче бяха започнали да дават плод други семена.
Прахоляк се носеше на сноповете слънчева светлина, която се процеждаше през свода. В голямата зала цареше тишина, ужас от яростта на хана сковаваше всички. Затворникът с вързани пред себе си с кожени ремъци китки беше хвърлен по очи на каменните плочи и всички от насъбралото се множество по-скоро сами щяха да си прережат вените, отколкото да си разменят мястото с окаяната дрипа, която се гърчеше като нощно влечуго в краката на хана. Виждаше се, че в продължение на дни са го били. Почти не му бяха останали зъби, а очите му бяха полузатворени.
Уилям усети как вътрешностите му се стапят. Отначало не разпозна човека.
— Какво става? — прошепна той на мъжа до него.
Съседът му по място беше мохамеданин, персийски писар, който говореше както латински, така и татарски. При пристигането на кервана в Бухара няколко седмици по-рано го бяха избрали сред придворните на Алгу, за да превежда на Уилям.
— Принцеса Мяо-йен е с дете — отговори мъжът. — Девствеността ѝ е била отнета преди пристигането ѝ. Държат отговорен този офицер. Като командващ охраната ѝ той е отговарял за нейната защита. Ако не издаде виновника, сам ще трябва да понесе наказанието.
Уилям наблюдаваше, скован в ужасен унес. Сартак беше изправен на крака от пазачите си и едва стоеше, олюлявайки се, със съсирена кръв по рядката си брада и бяла като вар кожа. На Уилям му се стори, че може да помирише страха му.