Выбрать главу

Алгу ревна нещо на своя езически език и Сартак му отвърна, гласът му прозвуча като грак.

— Той отрича да го е направил — прошепна персиецът в ухото на Уилям. — Това няма да му е от полза. Няма значение дали е бил, или не е, той е отговарял.

— Какво ще правят с него? — попита Уилям.

— Каквото и да правят, няма да умре лесно.

По заповед на Алгу Сартак беше извлечен от двора. Крещеше и ломотеше, смелостта му го беше напуснала пред смъртта, на която го беше осъдил Алгу.

Не, помисли си Уилям. Не, не мога да позволя това да се случи.

— Кажи на Алгу, че бях аз. Той е невинен. Аз съм виновен. Аз.

Но само си представи как изрича думите. Ужасът го беше сковал и не можеше да говори, нито да диша. Дори не можеше да се моли.

Същата нощ сънува, че пада. Под него беше ивичестият син купол на Шахи Зинда27, а отвъд него горящите равнини на Каракум28. Ръцете и краката му неудържимо се мятаха към въртящото се синьо небе. Тогава прахът на Реджистан се надигна да го посрещне и се чу ужасяващ звук, като пъпеш, сцепен от меч, а черепът му зейна като яйце и се размаза в прахта.

А после му се привидя, че стои на площада и гледа труп, но не неговото тяло лежеше под Кулата на смъртта, а на Сартак и не беше сън.

Сартак вече беше само живо месо като одран труп на животно, когато го метнаха от минарето, защото там, в Кулата на смъртта първо го бяха одрали, свалили бяха кожата му ивица по ивица, с остри ножове и отделяйки я от плътта с железни щипци. Писъците му отекваха над целия град, призив за молитва за всички невинно осъдени, мохамедани и неверници заедно. Уилям стоеше над изтезаваната и умъртвена плът с другите, които бяха наблюдавали изпълнението на присъдата му следобеда, и мърмореше непрекъснато: „Меа кулпа. Меа максима кулпа“29.

Но никой не разбра. Уилям осъзна, че е избегнал ужасното си наказание и сега оставаше осъден за втори път в своето мълчание.

137

Алгу изпрати вест чрез ям до Хубилай, за да се допита относно по-нататъшните разпореждания по въпроса. Отговорът беше недвусмислен.

Мяо-йен беше затворена в кулата на двореца с придворните си за оставащите месеци от присъдата си. След това на палача на Алгу беше възложено ново, тайно поръчение. Мяо-йен беше императорска дъщеря и не беше редно кръвта на Чингис хан да се пролива. Налагаше се да се подбере друг метод за нейната екзекуция.

Лястовици се стрелкаха сред куполите и полукуполите, гмуркаха се сред клоните на черниците в градините, пърхаха в гнездата си, които бяха свили под издадените греди на сгушените една в друга кирпичени къщи. Приготвяха се за новоизлюпените, помисли си тя, поставила ръка върху издутината на стомаха си. В напрегнатото им суетене и стрелкане имаше неудържима радост. А ето че аз чакам тук в тази скръбна кула като пленница!

Знаеше, че не се е понравила на новия си господар, че е разочаровала всички, и знаеше, че е свързано с детето, което растеше в корема ѝ. Не разбираше как е създаден този нов живот, но беше свързано с това мъж да си легне с жена. Но тя също така знаеше, от разговорите си с несторианските свещеници и с отеца, който живее на небето, че дете може да се зачене и от млада, непорочна жена и че това се смята за най-голяма благословия.

Придворните дами, които беше довела със себе си от Катай, бяха отпратени и ги бяха заместили навъсени, мълчаливи персийски момичета, които говореха само своя фарси и не можеха да ѝ кажат нищо за това, което се случва. Не разбираха обичая с краката лилии и не се опитваха да прикрият отвращението си, когато я преобличаха. Тя понасяше самотното си бдение, като се чудеше за обидата, която беше нанесла, и се страхуваше от наближаващото раждане, за което беше толкова безпомощна и невежа, колкото и едно дете.

По-късно вечерта се появиха войници, бронята им тракаше, когато бързо преминаха по коридора към покоите ѝ. Това бяха войници на Алгу, първите мъже, които беше видяла при пристигането си в Бухара. Лицата им бяха мрачни. Тя се извърна от прозореца, очакваше вест от Алгу или от баща си, но вместо това те я уловиха за ръце и без нито една дума я извлякоха от покоите ѝ, избутаха я през вратата с тежкото резе в края на сводестата галерия.

Помъкнаха я през шестоъгълните плочи, постилащи двора, в който растяха дървета. Ботушите на войниците размазваха попадалите черници. Зад още една порта я чакаше кибитка с носилка със завеси и тя с две от персийските ѝ прислужници бяха приканени с жест да влязат в носилката.

вернуться

27

Комплекс от гробници на самаркандските благородници и други ритуални сгради. — Бел.прев.

вернуться

28

Пустиня в Средна Азия. В превод името ѝ означава „черен пясък“. — Бел.прев.

вернуться

29

„Мой грях, мой най-голям грях“ (лат.). — Бел.прев.