— Това може да е Акра — измърмори Жосеран. Щом беше така лесно могъщият им враг да бъде пречупен, какъв шанс имаха те да устоят срещу варварите?
Яздеха по улиците на стар пазар сред димящите и овъглени дървени греди на търговски склад. Копитата на конете им се хлъзгаха по кръвта по каменната настилка. Татарската касапница беше смразяваща. Мъже, жени и деца лежаха там, където бяха паднали, мнозина от тях — обезглавени, а телата им — съсечени. Труповете се бяха подули на слънцето, покриваха ги рояци черни мухи, които се издигаха на жужащи облаци, щом ги наближаваха.
Навсякъде вонеше на смърт. Жосеран помисли, че е привикнал към мириса ѝ, но дори на него му се наложи да потисне надигналото се в гърлото му гадене. Уилям затисна устата си с ръкав, готов да повърне.
Татарските войници ги наблюдаваха с откровена ненавист. По-скоро биха ни прерязали гърлата, вместо да преговарят с нас, помисли си Жосеран. Дружина арменски пешаци притича покрай тях, подтиквани от татарски барабанчик, яздещ черна камила и отмерващ ритъма върху тъпан. Ето защо Хулегу е сметнал съюза с Боемунд за толкова полезен, помисли си Жосеран. Трябвало му е пушечно месо, което да хвърли в нападението срещу крепостта.
Тъмното, злокобно присъствие на цитаделата се извисяваше над тях. Слънцето се беше спуснало зад отбранителната кула и стените оставаха в сянка.
Военни части от татарски стрелци, въоръжени с арбалети, ги обстрелваха с горящи стрели. Наблизо стояха огромни обсадни машини. Жосеран преброи повече от двайсет — огромни балисти, които мятаха масивни каменни блокове с размерите на къщи. Стените на крепостта бяха надупчени и очукани от всекидневните нападения.
— Виж! — изсъска Жерар и посочи.
Вместо с камъни бойците товареха една от по-леките балисти с топки, които приличаха на малки почернели пъпеши. Отне му няколко мига да осъзнае какво представляват: никакви пъпеши не бяха, нито камъни или пък някакво друго оръжие. Товареха прашката с голям брой човешки глави. Те нямаше да разрушат сарацинските стени, но Жосеран можеше да си представи ефекта от ужасяващите снаряди върху духа на защитниците.
Освободиха прашката, тя изсвистя и страховитият товар се изстреля към горящите стени.
През дима към тях приближи военна част от конници с вече познатите червени и сиви знамена, развети на копията.
Войниците на Боемунд вече бяха коленичили пред конете си. Жосеран и другите не проявиха толкова охота и хората на Джучи ги свлякоха от седлата им.
— Какво става? — изкрещя Уилям.
Жосеран не оказа съпротива. Безсмислено беше. Татарите ги принудиха със сила да коленичат. Някъде иззад себе си чу водача им, Юсуф, да хлипа и да умолява за живота си. Уилям започна да се моли, Te Deum9.
До него Жерар стоеше с притиснато в прахта лице, с татарски ботуш, стъпил на врата му.
— Дали главите ни не им трябват за катапултите? — прошепна той.
— Ако е така — отговори му Жосеран, — монашеската глава ще им дойде много добре, бива си я и е тежичка. Може пък да пробие пролука в стената, към която толкова се стремят.
Почувства тътена от конски копита под коленете си. Така ли щяха да умрат, със заврени в земята лица?
15
Конниците спряха на не повече от двайсет стъпки, всички бяха въоръжени с бойни секири и железни боздугани. Двама от татарите поведоха конете си напред. Един от тях носеше шлем с позлата и наметка от леопардова кожа.
Хулегу.
Джучи падна на колене. Проговори нещо на хана и придружаващия го военачалник на език, който Жосеран чуваше за пръв път. Тамплиерът използва случая, за да огледа татарския принц, който с такава лекота беше постигнал онова, в което християнските сили се проваляха — дори с Божията помощ на своя страна — в продължение на почти два века: победа над мюсюлманския свят. Не приличаше на някаква напаст, дребен мъж с гладко кръгло лице, свински нос и същите очи с любопитната форма на бадем, така отличителни за татарите.
Не очакваше подобна среща. Представял си беше голяма шатра, където да се изправи пред трона на Хулегу официално, а не така с лице, завряно във вонящата на кръв улица.
До него долетя шумът на битката, бушуваща на не повече от две стрели разстояние. Екот на бойни тръби даде сигнал за втора атака, последваха го предсмъртните викове на застигнатите от страшна смърт мъже.
Военачалникът на Хулегу се обърна към него на несъвършен арабски:
— Моят капитан каза, че си посланик на франките. Дошъл си да сключиш договор с нас, така ли?
— Казвам се Жосеран Сарацини. Изпраща ме Томас Берар, Велик майстор на Ордена на тамплиерите от крепостта си в Акра, кралство Йерусалим. Сарацините са наш общ враг и моят господар си позволи да изпрати своите поздравления за многобройните ви успехи, протяга ръката си за приятелство.
9
От лат. „Te Deum“ — на църковнославянски „Тебе Бога хвалим“, „В името на Бог — хвала!“ е известен християнски химн, за който се предполага, че е създаден през IV век от Амброзий Медиолански. — Бел.прев.