— Искам да ме научиш да говоря на езика на татарите — каза Жосеран.
— Трудно ще ти е — отговори му Джучи на арабски.
— Звучи ми като тюркски, а него вече говоря добре. Според мен ще видиш, че имам вродена дарба към татарския. А и нямаме какво друго да правим през това нескончаемо пътуване.
— И откъде да започна?
— Вече знам, че „Здравей“ е салам. „Благодаря“ ерекмет. Сутрин един на друг казвате кайерле ирте. А вечер кайерле киш.
Джучи се разсмя, развеселен.
— Отлично. Хората ми мислят, че си тъп като коня си, но са те подценили. Много добре, Варварино. Както каза сам, няма какво по-интересно да правим, докато яздим. Ще ти казвам някоя дума пътьом и ще видим кой ще научи първи татарски: ти или конят ти!
Беше вечер, скоро след като бяха тръгнали от Алепо, скорпион ухапа един от татарите. Пострадалият прекара цялата нощ в хлипания от болка и умря рано на другата сутрин. Инцидентът смрази Уилям до мозъка на костите му.
Но виденията на Христос му помогнаха да устои. Ако това трябваше да е неговият кръст, неговото чистилище, така да бъде. Охотно щеше да посрещне страданията си като бич за нечистите си помисли.
Конски фъшкии бяха полепнали по влажните им дрехи; въздухът в шатрата беше наситен с мириса им. Уилям избърса очите си, които сълзяха и лютяха от дима от огъня.
— Мислиш ли, че идва наш ред да ни ядат? — попита той Жосеран.
Слушал беше легендите за тези хора, как пиели кръв и се хранели с кучета, жаби, змии и дори един с друг. Като ги гледаше сега, не беше трудно да си го представи. Взираше се с отвращение в бъркотията от овчи вътрешности върху мократа от тях трева пред него. Татарите се разсмяха и го подканиха да яде, докато те вадеха черва и карантия от димящия куп с омазнени и черни пръсти. Остатъкът от животното, руното, главата и окървавените кости, лежеше накуп отстрани.
Собственикът на юртата беше заклал овцата в тяхна чест. Жосеран за пръв път виждаше така да убиват животно: мъжът просто го тръшна по гръб, притисна го с колене и разпори корема му с ножа си. След това вмъкна ръка чак до лакът в гънещите се вътрешности на овцата и притисна аортата, сърцето ѝ спря. След няколко мига главата на овцата клюмна настрана и животното умря, надали и капка кръв се проля.
Начинът, по който готвеха месото, беше направо варварски. Изхвърлиха само съдържанието на стомаха. Всичко останало — шкембето, главата, карантията, месото и костите, метнаха във вряща вода.
На Уилям от глад чак му прилошаваше, но стомахът му се бунтуваше и отказваше да яде от розовата, подварена маса пред него.
Джучи отсече с ножа си парче почти сурово месо от трупа и го метна в устата си. Уилям дочу как малки кости захрущяха между зъбите му. Брадичката му лъсна от мазнината.
На входа имаше мех от козя кожа. Джучи скокна, наля малко от течността в дървена купа и я тръсна в ръцете на Уилям. С жестове му показа да пие.
Наричаха тази течност кумис, ферментирало кобилешко мляко, което пиеха при всяко хранене. То поне не беше неприятно, вече беше привикнал към него. Бялата и с мирис на вино леко пенлива напитка оставяше в устата вкус на бадеми.
Уилям надигна купата към устните си и пресуши съдържанието ѝ наведнъж. Веднага се улови за гърлото, дъх не му достигаше. Вътрешностите му пламнаха. Татарите избухнаха в смях.
— Отровихте го! — извика Жосеран.
— Черен кумис — обясни Джучи. Потупа се по стомаха. — Хубаво е!
Нямаше да му навреди, но принудиха Уилям да пие още, стояха пред него и пляскаха с ръце при всяка негова глътка. Монахът знаеше какво правят. Черният кумис беше силен като виното и Уилям разбра, че скоро ще е пиян като тях. След като пресуши няколко чаши от възкиселата течност, те се умориха от играта си, пак седнаха на влажната трева и започнаха да се хранят.
— Добре ли си, братко Уилям? — попита го Жосеран.
— Ще се присъединиш ли към мен… за молитва? — отвърна на въпроса му с въпрос той. Изведнъж езикът му се беше удвоил и осъзна, че заваля думите.
— Коленете ми вече имат мазоли и рани от непрестанните ти молитви.
— Трябва да помолим за божествено напътствие… за да можем да спечелим тези хора за Бог.
Татарите го изгледаха, когато падна на колене до огъня и вдигна сплетени за молитва ръце към небето. Очите им проследиха погледа му към дупката за излизане на дима и единствената вечерна звезда, която грееше над юртата.