— В името Божие, спри — каза му Жосеран. — Твоята набожност никак не ги впечатлява. Мислят, че си болен.
— Какво мислят татарите, не ме притеснява.
Така си беше. За пръв път от седмици вече не се страхуваше. Чувстваше се силен, непобедим и харизматичен. Уилям високо призова Бог да слезе сред тях, да бди над душите им и да поведе варварската им свита по единствения истински път.
Когато приключи с молитвите си, Жосеран продължаваше мрачно да дъвче парче сурова карантия.
— Как можеш да ядеш тази отвратителна каша? — попита Уилям.
— Аз съм войник. Войникът без храна не може да оцелее независимо каква гадост му е поднесена в паницата.
Уилям взе увито парче сготвени черва в ръка, почувства хлъзгавата му повърхност. Усети как му се повдига. Стана и напусна шатрата с намерението да хвърли карантията на кучетата. Но светът се завъртя около него и той падна гърбом, мъртво пиян.
Уилям се събуди преди зазоряване. Някъде в нощта се носеше вълчи вой. Чувстваше тъпа болка зад очите си. Посегна към разпятието на врата си и замърмори тихо молитва. Знаеше, че ако се провали в това, в тази изкупителна мисия в окаяния си живот, за него нямаше да има спасение.
18
Сутринта беше студена и мъглива. Под тях имаше езеро със стоманеносив цвят. Тъмен облак обвиваше заобикалящите ги склонове. От време на време в промеждутъците на проясняване съзираха острите зъбери на планините, чиито покрити със сняг и лед върхове се редяха до хоризонта.
Джучи клечеше при огъня пред юртата. Студът, изглежда, не му правеше впечатление. Носеше плъстени ботуши с дебели подметки, каквито носеха всички татари, и дебела връхна дреха, която наричаха дел, пристегната с широка ивица от оранжева коприна. Все още не беше сложил обточената си с кожа шапка. Главата му беше почти напълно обръсната, както и на всички останали, само с кичур коса на челото и две дълги плитки зад всяко ухо.
Джучи печеше овчата глава, набучена на дълга пръчка. Обърна я върху въглените. Щом напълно я опърли, той я постави на земята и заизмъква оскъдни парченца обжарено месо и мозък с върха на ножа си.
Закуска.
— След колко време ще стигнем Каракорум? — попита го Жосеран на езика на татарите.
Джучи се ухили.
— Много добре. Каза, че имаш дарба за езиците. Мислех, че само се хвалиш — пъхна ножа си в едната очна ябълка, за да измъкне поредното крехко месце. — Каракорум ли? Ако яздим усърдно и времето позволява… някъде през лятото.
Жосеран посърна вътрешно. Явно в крайна сметка не са му се подигравали.
— Чак толкова ли сме далече все още?
— Каракорум е центърът на света. Тук сме едва в покрайнините му.
От юртата се измъкна Уилям, тръгна, олюлявайки се, с пепеляво на цвят лице.
— Как се озовах в леглото си? — попита той Жосеран.
— Аз те отнесох. Лежеше на тревата.
Монахът прие сведението с упорито мълчание. Тамплиерът очакваше поне една промърморена благодарност.
— Виждам, че вече учиш дрънкането им.
— Това не е ли хубаво?
— Ти си еретик и предател, тамплиере.
— И как така?
— Непрекъснато си бръщолевиш с тях, а все още не си осведомил тези еретици за официалното писмо от Светия отец, което нося. Не е ли истина, че си предложил да се сключи съглашение с тези дяволи?
— Аз те придружавам и съм твой преводач. Нищо повече.
— Ти за глупак ли ме взимаш?
Жосеран се извърна. Видя Джучи да хвърля останките от закуската си в огъня, където главата зацвъртя и запращя.
— Как копнея за хубаво парче печено шилешко — каза Уилям и се затътри да намери коня си.
Жосеран се тревожеше за Късмет. Темпото на пътуването я беше изтощило. Откакто стигнаха планините, храната намаля и кобилата му вече приличаше на скелет. Пристъпваше с мъка, все още неустрашимо, но не му се вярваше да оцелее много дълго.
Отначало яздитните животни на татарите му се сториха смешни. Имаха дебели вратове и гъста козина, бяха малко по-високи от понито, на чийто гръб беше получил първите си уроци по езда. Когато видя тези смятани за неумолими татарски воини на жълтеникавокафявите им мулета, чак не му се вярваше, че това е конницата, която беше помела и оставила в разруха половината известен свят.
Наложи му се да промени мнението си. Тези четвъртити грозни създания можеха неспирно да галопират и дори когато дебел сняг покриваше земята, знаеха как сами да си открият храна, риеха снега с копита, пасяха от замръзналата и почерняла растителност отдолу и някак успяваха да извлекат сили, за да съществуват.
Товарните коне, които Жосеран беше взел от Акра, отдавна бяха измрели.