— Като нашите ли? — изръмжа Уилям.
— Смяташ го за варварско, защото не го разбираш. Последните пет години живях в Светите земи. Това песнопение се повтаря всеки ден призори, едни и същи думи, една и съща хармония. И те търсят своя бог, както ние търсим нашия.
— Те нямат бог, тамплиере. Има само един Бог и Той е Бог на единствената истинска вяра.
Жосеран зърна грубоватия силует на щъркел, свил гнездо на покрива на близкото минаре, гледка толкова близка за него, че сякаш го пренесе в Акра. Щяха да му липсват щъркелите, ако изобщо се върнеше някога във Франция! Може би наистина живя прекалено дълго сред сарацините и е заразен от техните ереси.
— Искам само да кажа, че не са безбожници, както смятат някои.
— Ако не обичат Христос, как тогава може да са друго, освен безбожници?
Жосеран не отговори.
— Много сме далеч от Акра — продължи Уилям, — но скоро ще се върнем и ще бъда принуден да докладвам думите ти. Ще постъпиш мъдро, ако внимаваш за приказките си.
Проклети да са всички свещеници, помисли си Жосеран. И му хрумна: може би няма да се върна, ако Бог е милостив. Но пък кога в живота си съм виждал Бог да проявява милост?
21
Цветът на езерото от виолетов стана черен. Тъмните силуети на планините пред тях се стопиха в оловносивото небе, върху което святкаха огнени мълнии.
Трепереше под кожите. Откакто оставиха зад себе си равнината на Самарканд и заизкачваха планините, Жосеран започна да се облича като татарите. Също като тях носеше дебел кожух и плъстени панталони, напъхани в ботушите. И пак му беше студено.
Спътниците му разседлаваха конете си. Прекрати съзерцаването си на езерото и се присъедини към тях. Погали муцуната на Късмет, мърморейки ѝ насърчителни думи. Клетото момиче, виждаше как ребрата ѝ се броят.
Обърна се към Джучи.
— Трябва ли да прекосяваме онези планини?
— Трябва да прекосиш още много планини и още много пустини, преди да стигнеш Центъра на света.
Джучи май намираше извратено удоволствие в техните несгоди. На Жосеран му се струваше, че самият Джучи е привикнал към всякакво страдание. Сигурно имаше бутове, корави като щавена кожа, помисли си тамплиерът.
— Твоят шаман — рече Джучи, което за татарите означаваше свят човек — няма да преживее пътуването.
— Deus le volt — прошепна Жосеран на френски. Бог така иска.
— Ще ти се да видиш как кръвта му тече.
— Прекалено е стиснат, за да кърви.
Джучи погледна през рамо.
— Смрачава се. Къде се е дянал?
— Не е ли при коня си?
Уилям не беше нито при коня си, нито в шатрата. Претърсиха стана, от него нямаше и следа.
Жосеран го откри при реката, съблякъл горната половина на плаща си и в ръката с клон, който беше откъснал от топола. Червени резки набраздяваха посинелия му гръб. Жосеран наблюдаваше от седлото на Късмет как монахът се самобичува с клона.
Удряше се и припяваше ритмично, но тамплиерът не дочуваше думите.
— Мислех си, че несгодите на пътуването ни са достатъчно наказание дори за Божи човек — обади се Жосеран.
Уилям се обърна сепнат. Трепереше от студ.
— Плътта ни подтиква към греха. Правилно е и плътта да понесе страданието.
— А днес какви грехове стори? През цялото време беше на седлото.
Уилям хвърли тополовата клонка и с мъка облече расото си.
— Тялото е наш враг.
— Наш враг ли? И така да е, но ми се струва, че твоето страда достатъчно, като те носи през последните няколко месеца.
Уилям приключи с обличането. Продължаваше да отказва да носи плъстените ботуши на татарите и обутите му в сандали крака вече бяха станали тъмноморави от студа.
— Пътуването днес не беше ли достатъчно изтезание за теб?
Монахът с мъка се заизкачва по брега.
— Казват ли колко още трябва да пътуваме?
— Може да стане така, че докато се върнем в Светите земи, брадите ни да са побелели, а сарацините да са престарели толкова, че да не могат да яздят и да ни гонят.
Уилям започна да зъзне на хапливия високопланински въздух, по расото му избиха кървави петна. Еднакви по сила страхопочитание и отвращение обхванаха Жосеран. Имаше нещо плътско в тази страст към болката.
— Не се ли страхуваш от онова, което ни чака зад тези планини, тамплиере? — попита Уилям.
— Страхувам се от Бог и се страхувам от присъдата му. От нищо друго на тази земя не се страхувам и от никой човек.
— Аз не говоря за човеци. Някои разправят, че в земята Катай12 имало създания с глави на куче, които едновременно лаят и говорят. Други пък, че имало мравки, едри като добитък. Ровели земята за злато и разкъсвали на парчета с щипците си всеки, на когото се натъквали.