— Виж ги само как ядат! — възмущаваше се Уилям. — Не са хора. Земята ще се отвори и всички тия създания ще се сгромолясат в самия Пъкъл. Дори жената. Тя е женски дявол, вещица.
Жосеран не отвърна. Никак даже не я мислеше за дявол.
— Някъде тук е презвитер Йоан. Де да можеше да ни прати съобщение, можехме да се спасим от тези дяволи.
Презвитер Йоан, помисли си Жосеран. И той беше суеверие като гигантските мравки!
— Не вярваш ли? — попита го Уилям.
— Вярвам, че ако изобщо някога е живял презвитер Йоан, Бог вече си го е прибрал.
— Но със сигурност наследниците му са живи.
— Мохамеданите търгуват с Изтока. Някои разправят, че са ходили чак до Персия и че никога не са чували за такъв владетел.
— Вярваш на думите на сарацините, така ли?
— А ти вярваш ли на хора, чийто крак не е стъпвал по-далеч от Венеция? Ако тази легенда е истина, къде е презвитер Йоан?
— Татарите може да са го отблъснали на юг.
— Ако и той се спасява от татарите като всички останали, каква ни е ползата?
— Той е някъде из тези земи. Трябва да чуем за него. Той е нашето спасение.
Жосеран започваше да се ядосва, както ставаше винаги когато говореше с монаха, и затова отново се съсредоточи върху храната. Хутлун седеше от другата страна на огъня, точно срещу него, наблюдаваше го как се мъчи да го прави като татарите и каза:
— Може би трябва да се храниш, както умееш. Имаш толкова голям нос, че можеш да му отрежеш края.
Жосеран впи поглед в нея.
— Сред моя народ носът ми не се смята за голям.
Хутлун предаде думите му на околните, които избухнаха в смях.
— Тогава сигурно всички произлизате от конете си.
Проклета да е, помисли си той. Но не се отказа да използва ножа като татарите. Научил беше от многото прекарани в Земите отвъд години, че е по-мъдро да се придържаш към местните обичаи, вместо да останеш верен на своите. А и нямаше да ѝ достави удоволствието да се предаде.
Някои от мъжете бяха приключили с яденето и пиеха купа след купа черен кумис. Братът на Текудай вече беше пиян и хъркаше, полегнал на една страна. Приятелите му пееха дрезгаво, а един от тях свиреше на еднострунна цигулка.
Жосеран наблюдаваше Хутлун с крайчеца на окото си. Красива беше, но красотата ѝ се различаваше от тази на франкските жени. Лицето ѝ беше овално, с високите скули на татарите, излъскано като бронзова статуя, на която много погледи са се възхищавали. Движенията ѝ му напомняха котка, гъвкави и грациозни. Нещо в поведението ѝ, в духа и, в начина, по който го поглеждаше, го привличаше.
Макар, разбира се, да беше абсурдно дори да се помисли за подобен съюз.
— За пръв път виждам коса с такъв цвят — каза му Хутлун изведнъж и тамплиерът установи, че и тя като него го е наблюдавала скришом.
В Акра Жосеран поддържаше косата си късо подстригана според изискванията на Ордена, но откакто бяха на път, никакви бръснари не се бяха грижили за външния му вид и сега си даде сметка, колко дълга е станала. Отметна я с ръка от лицето си.
— Има цвят на огън — рече Хутлун.
За миг погледите им се срещнаха.
— Е — каза тя най-накрая, — дошъл си да сключиш мир с нас.
— Съюз — поправи я той. — Имаме общ враг.
Тя се разсмя.
— Татарите нямат врагове. Само царства, които все още не сме завладели. С очите си си видял. Империята ни се простира от изгряващото слънце на изток до мястото, където залязва. Не знаем какво е поражение на бойното поле. А ти искаш да сключиш мир! Разбира се, че искаш! — той продължаваше да не отвръща на предизвикателството ѝ и тя май започваше да се дразни от бездействието му. — Трябваше да донесеш дарове на баща ми.
— Не очаквахме, че ще имаме честта да видим баща ти, но при все това носим думи на приятелство.
— Мисля, че баща ми би се зарадвал повече на злато. — Мъжете около нея пак се разсмяха. Жосеран забеляза как ѝ отстъпват. Във Франция на една жена никога не биха позволили да говори толкова свободно освен ако не е проститутка и никога нямаше да се отнасят към нея с толкова уважение освен ако не е кралица. Явно татарите имаха други обичаи по отношение на жените.
— Кой е приятелят ти? — попита го тя.
— Не ми е приятел. Той е свят човек. Задачата ми е да го придружавам до Каракорум.
— Кожата му има цвят на труп. Знае ли колко е грозен.
— Искаш ли да му го кажа?
— Какво приказва тя? — попита Уилям. Държеше с пръсти варено овнешко и дърпаше жилавото месо със зъби.
— Намира, че видът ти е неприятен за очите ѝ, и пожела да ти предам възхищението ѝ.
Отговорът на Уилям беше стряскащ. Все едно му бе ударила плесница.