Жосеран посочи към копринения колан, който Хутлун носеше на кръста си.
— Какво означава? — положи усилия да прозвучи колкото може по-безхитростно.
— Щом една жена носи такава копринена лента, тя е неомъжена.
Неомъжена.
Жосеран прогони абсурдната мисъл от ума си. Да му прости Бог, той имаше дела за вършене в името Божие, а не между слабините на някаква татарска дивачка от степите.
Като че ли бе възможно, така или иначе.
Наблюдаваше ежедневието на татарите: жените дояха кравите или седяха навън и шиеха кожи, правеха плъст, хокаха децата или режеха месо; мъжете правеха лъкове или поставяха върхове на стрелите, крещяха или подвикваха, докато обучаваха конете си. Други наливаха кобилешко мляко в кожени мехове, които провесваха на дървените рамки на юртите и го биеха с дълги пръчки. Правеха го с часове, за да отделят суроватката от вкисналото мляко. Текудай му каза, че правят кумис.
Колкото повече изучаваше татарите, толкова повече нарастваше удивлението му от способността им да воюват.
— Покажи ми как използвате тоя лък — обърна се той към Текудай, когато го видя да се цели в мишена.
Лъкът беше двойно извит и направен от бамбук и рог от як, привързани с коприна и укрепени със смола. За да освободи стрелата, Текудай използваше кожен пръстен за палеца. Жосеран за пръв път виждаше подобно приспособление.
— Как го използвате? — попита той.
— Пробвай — посъветва го Текудай. Жосеран никога не се беше имал за голям стрелец, но с помощта на пръстена пусна тетивата по-добре, отколкото беше успявал да го направи с голи пръсти, и уцели центъра на целта, отдалечена от него на повече от двеста стъпки.
Текудай се разсмя и го удари по рамото.
— Да не беше такъв грозник великан, щеше да станеш добър татарски войник! — похвали го той.
Показа му стрелите, които използваха: една за далечен бой, друга с по-широко острие за стрелба по близка мишена. Показа му и сигнална стрела с тъп връх — той не беше заострен, вместо него към стрелата беше прикрепено кръгло желязно топче с пробити в него малки дупчици. Докато такава стрела лети, тя свисти, обясни му Текудай, и свистенето се използва за предаване на съобщения по време на война.
— Тези татари са най-изумителните воини, които съм виждал — каза Жосеран на Уилям по-късно същия следобед. — Дисциплината и организацията им са по-добри от онези, които имаме при тамплиерите. По време на битка формират бойни групи: десетима мъже, които са част от сто, които са част от хиляда. Всички държат връзка едни с други посредством стрели и знамена. Всички до един още преди да навършат десет години, са опитни стрелци и ездачи. На практика са непобедими.
— Но Бог е на наша страна.
— Само това няма да ни стигне — промърмори едва чуто Жосеран.
До този момент му позволяваха да придобие само бегли впечатления от бойните умения на татарите. Вече беше впечатлен, а му предстоеше да преживее невероятно удивление от тяхното майсторство, когато седмици след пристигането им, Кайду му позволи да язди с него по време на лов.
29
Още не беше съмнало, когато минганът на Хутлун — татарска армия от хиляда конници — напусна стана. Жосеран се събуди през нощта от тътена на копитата, които препускаха по степта. Малко след това Текудай дойде да ги вземе.
— Идвайте, хайде — каза им той. — Ловът започна.
Навън беше невероятен студ. Жосеран облече своя дел и ботушите си. Уилям излезе след него от юртата. Дори той беше вече склонил да се придържа към начина на живот на татарите; заменил беше сандалите си с ниски плъстени ботуши и носеше дебела татарска роба над черното си расо.
Оседлаха конете и последваха Текудай към хълмовете над стана. Кайду ги чакаше, заобиколен от охраната си и прегърбен в огромен хермелинов кожух. Носеше всички отличителни белези на хан: кожената му броня беше богато украсена със сребро, а карминената сбруя на коня му и дървеното седло — с нефрит.
— Оказваме ви голяма чест — заяви Кайду на Жосеран, когато поеха. — Нито един варварин не е ставал свидетел как ловуваме.
Аз да не ходя за пръв път на лов, помисли си Жосеран. Представи си как се прибира вечерта с няколко глигана, може и някоя антилопа. Нямаше как и да подозира на каква сеч ще стане свидетел.
Яздиха неуморно няколко часа, според обичая на татарите, без почивка. Късмет поддържаше темпото, беше позаякнала по време на почивката в стана на Кайду и от храната, която намираше в равнината. Жосеран се чувстваше облекчен, страхуваше се, че може да я изгуби.