Стигнаха до хребета на нисък хълм. Синьо-белите върхове на планините се издигаха над тях като ръб на огромна купа.
На светлината от изгряващото слънце той различи тъмните очертания на татарски конници, пръснати из долината. Сигурно тях беше чул да напускат лагера. Изведнъж линията се разкъса, фланговете се втурнаха в галоп като два отделни лъча през степта.
Стадо антилопи се стрелна напред, повече от двеста броя, уловени между напредващите крила на конницата. Чу ги да блеят, да кявкат, да врещят, докато бягаха изплашени през замръзналата тундра. Някои от тях скачаха високо във въздуха над гърбовете на останалите в стадото, както риби скачат над морската повърхност. Уилям затаи дъх и посочи вдясно, където тичаше и глутница вълци; придружаваха ги два леопарда, изплашени и ревящи, пристъпваха по леда встрани от връхлитащите конници.
Сега стадо кози се втурна напред, успоредно с тях устремно препускаха ловците.
— В името Божие — дъхът на Жосеран секна.
Ходил беше на лов за елени и диви свине в горите на Бургундия, но за пръв път виждаше ловуване в подобен мащаб. Ловците действаха със смразяваща точност. Във Франция използваха викачи и хрътки, които да подгонят плячката; щом се появеше първата жертва, на господаря или на рицаря се падаше да я подгони и да я убие. В сравнение с лова, на който присъстваше в момента, онзи беше детска игра.
Тук татарите използваха цялата си армия, която действаше в пълен унисон.
Лъчите на авангарда щяха след малко да се доближат, обкръжили животните в равнината под тях.
— Ето така обучаваме бойците си — каза му Текудай. Трябваше да крещи, за да надвика тропота на копитата по замръзналата земя. Самите ездачи не издаваха никакъв звук, въртяха се и променяха посоката си в пълно мълчание. Движенията им се съгласуваха от вестители, които се стрелкаха между командирите на техните коне, от сигнални знамена и от по някоя свистяща сигнална стрела.
— Нищо не може да бъде убито, преди самият хан да даде сигнал. И един заек да се изгуби по невнимание, виновникът се поставя в канга и му удрят по сто тояги.
Учили бяха Жосеран да вярва, че битката е поредица от индивидуални противоборства. Личният кураж и умението бяха всичко. Чак когато се присъедини към тамплиерите, тогава се научи да се подготвя за стрелба, да се завърта и да сменя посоката в унисон с останалите от конницата. Именно желязната дисциплина отличаваше тамплиерите и хоспиталиерите като бойна сила от всички останали в Светите земи.
Но тяхното умение беше нищо в сравнение със зрелището, на което ставаше свидетел в този миг. Воюваш ли с татарин, осъзна той, воюваш срещу цялата орда едновременно. Лекотата на броните и оръжията им рязко се отличаваше от тежките плетени ризници и широки мечове, които ползваха той и събратята му тамплиери. Поотделно тези диви конници не биха могли да се сравняват с никой франкски рицар, но когато се биеха и движеха заедно като военна част, както правеха сега, помитаха всичко пред себе си.
Ако по някаква причина не успееше да се върне в Земите отвъд със споразумение за мир, можеше да си представи как тези дяволи поглъщат докрай Светите земи.
Кайду кимна към татарина, който го придружаваше. Мъжът изтегли стрела от колчана си. Това беше една от сигналните стрели, които Текудай му беше показал. Войникът я изстреля във въздуха и тя засвистя, докато летеше към бойците в равнината.
Това беше сигнал да започне сечта.
Една от фигурите в големия кръг от ездачи скочи от седлото. Дори от разстояние Жосеран разбра, че това е Хутлун, позна я по проблясъка на виолетовия ѝ шал. Кайду се усмихва хищно към него.
— Дъщеря ми — каза той. — Дадох заповед. Никой нищо да не убива, докато тя не изстреля първата стрела.
Хутлун остави оръжията си на коня, дори колчаните и тръгна през равнината, въоръжена само с лък.
— Има право на една стрела — обясни му Текудай. — Трябва да убие с един изстрел.
В равнината имаше хиляди зверове, разширили в ужас очи. Хутлун вървеше между тях привидно без страх, само с тънкия лък в ръце.
Глутница вълци се бяха отделили от виещата маса животни и сега свърнаха към нея, ръмжейки и подскачайки. Тя държеше лъка отпуснато с дясната ръка и чакаше.
— Ще я убият — промърмори Жосеран.
Огледа се. До него бащата и братът на Хутлун наблюдаваха с каменни лица. Жосеран отново насочи вниманието си към драмата, която се разиграваше под него. Вълците приближаваха към Хутлун. Изведнъж го заля страх. Защо да ме е грижа какво ще се случи с някаква татарска дивачка! Какво ми става?
Ала сърцето му заби лудо.
Хутлун продължаваше да чака, вълците се приближаваха, още не беше вдигнала лъка.