Има желязно самообладание…
Хутлун вдигна лъка с плавно движение и се прицели. Закъсня, помисли си Жосеран. Глутницата щеше да ѝ се нахвърли всеки момент, преди да е имала време да освободи стрелата.
Изведнъж един от вълците падна на замръзналата земя, присвил глава под опашката си, стрелата стърчеше от гърлото му. Веднага засвистяха стрели и от ездачите зад Хутлун и още дузина вълци нападаха в невъобразима купчина от крака и кървава козина. Но не беше достатъчно, за да я спасят. Хутлун падна под останалите връхлетели я зверове. Другарите ѝ се приближиха с конете си, изстрелвайки стрела след стрела към глутницата.
Жосеран погледна към Кайду.
Нищо. Никакво изражение.
Затаи дъх и зачака. Лицето на Хутлун беше на леда.
Най-накрая помръдна, раздвижи се и бавно се изправи на крака. Един от татарите държеше юздите на коня ѝ и тя закуцука към него. Невъзможно беше да се каже колко лошо е ранена.
Кайду се усмихна.
— О, какъв син би била тя! Но и невероятна майка на ханове!
Ловът продължи още час. След това беше изстреляна нова сигнална стрела и тя сложи край на сечта. Железният пръстен на конницата се разкъса и останалите животни бяха пуснати да избягат в пустошта на север.
Войниците се заловиха за работа, подготвяха угощението.
— Поне тази вечер няма да ядем овче — промърмори Уилям зад гърба му.
— Виждал ли си подобно нещо?
— Диваци на лов.
Хутлун изкачи склона с коня си, за да поздрави баща си. По ръкава на кожуха ѝ имаше кръв, както и по панталоните ѝ, но нищо в поведението ѝ не показваше, че е ранена. Когато се приближи, Жосеран усети, че черните очи на мургавото ѝ лице го наблюдават.
Чудеше се какви ли рани са ѝ нанесли вълците под дебелите ѝ ризи. Как изобщо беше възможно да се интересува от някаква дивачка? На минаване покрай него тя му се усмихна бегло, вероятно разгада мислите му.
— Татко — провикна се към Кайду.
— Как са раните ти, дъще?
— Драскотини — отвърна тя. Олюля се леко на седлото, но възстанови равновесието си.
— Добър лов.
— Благодаря, татко.
— Поздрави своя минган. Кажи им, че съм доволен.
Хутлун отново се усмихна, после обърна коня си и се присъедини към войниците, които доубиваха животните долу в равнината.
Жосеран се обърна към Текудай:
— Ще се оправи ли?
— Тя е татарка — изръмжа той, сякаш такова обяснение беше достатъчно, и не промълви и дума повече по време на дългата езда до стана.
А при завръщането им Жосеран видя друга страна от природата на своите нови приятели.
Поканиха Уилям и Жосеран в юртата на Текудай, за да пият кумис и да отпразнуват лова. Изведнъж се разнесе гръм и разтърси земята под краката им. Джерел припна към ъгъла и се зарови под купчина кожи, а съпругите на Текудай и децата заплакаха, най-малките се скриха под полите на майките си.
Текудай скочи на крака с провиснала слюнка по брадата. Грабна Уилям за раменете и го изхвърли от юртата, при покривалото на входа му тегли и един ритник.
Обърна се озлобен към Жосеран.
— Вън! Веднага!
Жосеран го изгледа слисан.
— Навлякохте на всички ни гнева на боговете! — извика Текудай.
— Това е буря и толкова — надвика Жосеран плющенето на дъжда.
— Вън! — повлече го към изхода Текудай и го изблъска в калта.
Уилям впери поглед в купестите черни облаци, от косата му шуртяха струйки дъжд.
— Какво ги прихваща?
Жосеран поклати глава. Улови Уилям за ръка и го повлече към юртата им. Свиха се около мижавия огън, все още мокри до кости, от прогизналите им кожуси се вдигаше пара.
Как да ги проумееш що за човеци са? Превърнали са в пепел половината свят, завоювали са Багдад, Москва, Киев и Бухара, а ето че са се заврели под завивките си, изплашени от някакъв си гръм като дечурлига.
Чудни хора наистина.
30
Имаше нещо, което не спираше да го тормози, да го яде отвътре ден из ден, нещо, което трябваше да разбере. Питаше се защо изобщо има значение, но трябваше да научи отговора.
Една сутрин около седмица след бурята, когато небесата бяха леденосини, а слънцето пламтеше по снеговете на Покрива на света, отиде с коня си при Текудай на хълма над стана. Текудай държеше завързано на примка въже, прикрепено към дълъг прът, с което ловеше конете, които щяха да вземат със себе си при предстоящото пътуване през планините. Изискваха се голяма вещина и сила, защото животните бяха оставяни да тичат полусвободни през степта, докато не се появеше нужда от тях, и сега се съпротивляваха диво.
Други ездачи изпълняваха същата задача, пронизителните им викове и тропотът от копитата на конете им отекваше в стените на долината.