— Кой ще ни е водач? — попита Жосеран.
Кайду посочи към дъщеря си.
— Хутлун ще се погрижи да пристигнете живи и невредими до Центъра на света.
Жосеран почувства как конят на Уилям се успореди с неговия.
— Вещицата ли ще ни води? — изсъска той.
— Така изглежда.
— Изгубени сме тогава. Поискай да ни дадат друг водач.
— Изобщо не сме в състояние да искаме каквото и да било.
— Поискай! — лавна Уилям.
Жосеран го заобиколи.
— Слушай, свещенико, превивам коляно само пред Великия майстор в Акра и пред никого другиго. Та не смей да ми заповядваш!
Уилям посегна към сребърния кръст на гърдите си и го вдигна пред лицето си. Занарежда „Отче наш“.
— Какво прави? — попита Кайду.
— Моли се за безопасно пътуване — излъга Жосеран.
— Имаме наши си способи да направим пътуването безопасно — отвърна Кайду и кимна към Хутлун.
Тя слезе от седлото и даде знак на една от жените сред множеството около конете. Жената пристъпи напред с дървено ведро кобилешко мляко. Хутлун метна дървен черпак във ведрото, коленичи на тревата и изля от млякото на земята като дар към духовете. После отиде до всеки един от конниците и поръси главата, стремената и накрая задницата на животните им.
— Пак магьосничества — измърмори Уилям.
Напуснаха стана и поеха на север. Слънцето като студена медна монета вече беше изгряло над Покрива на света. Острият въздух прорязваше дробовете. Хутлун ги поведе надясно, посоката на късмета, а после тръгнаха на изток, към слънцето. От тук, Жосеран знаеше, влизаха в свят, в който малцина, дори сред мохамеданските търговци бяха идвали. Пътуваха отвъд мрака и страхът натегна в стомаха му като олово.
32
Поеха през равнината в бърз галоп. Почти беше забравил колко страда при пътуването от Алепо. След няколко часа Жосеран имаше чувството, че гръбнакът му е разтракан чак до темето. Погледна към Уилям и видя още по-големите страдания на добрия им монах. Татарските седла бяха много тесни, повдигнати отпред и отзад и направени от ярко боядисано дърво. Видът им радваше очите, но все едно човек яздеше върху седло от камък.
Хутлун беше пред него. Дебело червено кадифе украсяваше седлото ѝ, а скъпоценни камъни — лъка ѝ. На нивото на бедрата ѝ имаше сребърни пирони. Почуди се как Хутлун може да язди на такова седло. Сигурно е изтезание. Или пък коприната на бедрата ѝ е толкова корава, колкото щавена кожа. Ами, помисли си той мрачно, това тайнство за мен ще си остане неразбулено.
Яздеха в сянката на покритите със сняг планини, през долините, из които разпръснато растяха тополи и кипариси, полета, които тепърва щяха да се раззеленяват след дългата зима. Тук хората бяха казаци и узбеки и живееха в четвъртити къщи с плоски покриви. Къщите бяха каменни, цепнатините в стените бяха запълнени със слама, а покривите направени от клони, треви и изсъхнала кал.
Извисяващите се сиви и бели висини му се струваха непреодолими: наистина ли имаше път зад тези стени от камък и лед?
След два дни усилена езда, криволичейки, преминаха през хълмове, орехови и хвойнови гори, през високи пасища, изпъстрени с черните обли юрти на киргизките овчари. Някои от пастирите вече се бяха преместили със своите стада към високите пасища на долината.
Овцете пасяха по склоновете и не приличаха на овцете от Прованс. Това бяха огромни животни с извити рога, дължината на някои от тях беше колкото един човешки бой. Наглед приличаха повече на кози, с изключение на това, че имаха интересни тлъсти опашки, като тигани, направени от вълна. Жосеран видя страховити едри животни с огромно руно и яки рога, които татарите наричаха якове.
Съзряха дим тънко да струи сред боровете и спряха пред усамотена юрта. Отвън на бамбукова рогозка се сушеше козе сирене. Спънаха конете и Хутлун дръпна покривалото на юртата, сякаш е нейна. Насядаха вътре и киргизкият овчар и жена му им донесоха козе мляко и малко сушено овче месо. После също толкова рязко Хутлун ги накара да се изправят и след няколко измърморени думи на благодарност отново се метнаха на конете и се отправиха на път.
Християнският свети човек рухна. Лежеше по гръб на тревата и припяваше нещо под сурдинка в брадата си. Варваринът коленичи до него и се опита да сипе малко кумис от меха, който носеше на седлото си в устата му. За пръв път Хутлун виждаше толкова неподходящо събрани спътници.
— Какво му е? — рязко попита тя.
— Изтощен е.
— Яздим едва от седмица.
— Не е привикнал.
— Този ваш папа много лошо си подбира пратениците.
— Предполагам, че го е избрал заради неговата набожност, а не заради уменията му да язди.