Старецът постави десницата си на лявото му рамо и измърмори:
— Рахамеш.
Жената в къщата плесна с ръце пред себе си и се поклони. Като съпруга си и тя носеше подплатена кафява туника над торбести панталони и кожени ботуши със завърнати върхове. Копринена забрадка, която падаше и върху раменете ѝ, покриваше главата ѝ.
Съпругът ѝ беше манап, главатар на селцето, на което бяха попаднали в изгубената долина. Той с жест ги покани в къщата си. Нямаше мебелировка, само купчини от пръст, покрити богато с килимчета с шарки в червено и синьо. По стените и по пода имаше още дебели плъстени килимчета.
Влязоха две момичета с купи кисело мляко и дебели пити безквасен хляб. Татарите си отчупиха парчета от хляба, потопиха ги в киселото мляко и започнаха да се хранят. Хутлун показа на Жосеран и Уилям, че и те трябва да направят същото.
Уилям хапна малко от хляба. Прегърбен до огъня, треперещ, той беше окаяна гледка. От студа и влагата носът му беше зачервен като на куче. Когато пристигна основното ястие, от което все още се издигаше пара, манапът, който вероятно го съжали, постави огромно парче варено овнешко в купата му и пусна тестено топче с размерите на голям портокал отгоре.
С жест му показа да се храни.
Останалите не чакаха покана. Взеха ножовете си и започнаха да режат месото. Жосеран направи същото. Уилям само седеше и се взираше в купата.
— Твоят свети човек трябва да се храни или ще обиди домакина — предупреди Хутлун.
Как да ѝ обясни какво е Велики пости, зачуди се Жосеран. Самият той гладно разкъса своето парче овнешко със зъби. Как е възможно този непоносим свещеник да издържа с толкова малко храна?
— Сега е свещено време — каза Жосеран. — Като Рамадана. Разрешено му е да яде само хляб и да пие по малко вода.
Хутлун поклати глава.
— Не ме е грижа дали ще умре, но няма да е честно да сме направили това дълго пътуване през планините само за да го закопаем в другата част на долината.
— Никакви мои думи няма да го откажат. Не ме слуша.
Хутлун изгледа Жосеран над ръба на купата си, от която пиеше топло козе мляко.
— Ние почитаме шаманите си. А ти се отнасяш към него с презрение.
— Обещал съм да го защитавам. Не съм длъжен да го харесвам.
— Това е ясно.
Уилям прекъсна нещастното си съзерцаване на огъня и вдигна поглед.
— Какво разправяш на тази вещица?
— Любопитно ѝ е защо не ядеш.
— Не бива да говориш с нея. Душата ти е в опасност.
— Тя може и да е вещица, както твърдиш, но твоят и моят живот са ѝ поверени. Ще е грубо, ако не разговарям с нея, ти не мислиш ли така?
— Бог се грижи за твоя и за моя живот.
— Съмнявам се дали Той изобщо намира пътя из тия планини — промърмори, да не го чуе Уилям.
Хутлун следеше разговора им, наклонила глава на една страна.
— Ти от неговата религия ли си?
Жосеран докосна кръста на шията си и се сети за своя приятел Симон.
— Вярвам в Исус Христос.
— А в него вярваш ли? — тя посочи към Уилям.
Жосеран не ѝ отговори.
— В Каракорум има последователи на този Исус — каза тя.
Тамплиерът я изгледа удивено. Дали пък нямаше да се окажат истина слуховете, които бяха стигнали до Акра за християни сред татарите?
— Знаят за Господ Исус Христос в двора на Великия хан, така ли?
— Ханът на хановете знае за всички религии. Само варварите знаят за един-единствен Бог.
Жосеран не обърна внимание на умишленото заяждане.
— И много ли са тези, които знаят за Господ?
— Когато пристигнеш в Центъра на света, сам ще разбереш.
Жосеран се почуди доколко може да се вярва на тази дива принцеса. Дали просто не го дразнеше, или твърденията ѝ бяха основателни?
— Баща ми казва, че твоят свети човек не прави магия — рече Хутлун.
Жосеран поклати глава.
— И каква полза има тогава от него като шаман?
— Не му трябва да изпълнява магия. Той е миропомазан като Божи наместник на земята. Ако искам, мога да му споделя греховете си и той ще ми даде Божието опрощение.
— Опрощение за какво?
— За прегрешенията, които съм направил.
— Имаш предвид грешките. Имаш нужда твоя Бог да ти каже, че си сгрешил, но всичко е наред, така ли?
— Освен това чрез него разбираме каква е Божията воля.
Тези негови думи изглежда изненадаха Хутлун.
— Че то е много лесно да разбереш каква е волята на боговете. Те са на страната на онези, с които е победата.
Неопровержима логика, помисли си той. Дори папата казваше, че Бог им дарява победите, а за пораженията трябва да търсят причината в греховете си. Може би в крайна сметка не бяха толкова различни.