— Помогни ми! — извика Уилям към Жосеран. — Всичко е тук! Всичко!
Кожената торба на седлото съдържаше илюстрованата Библия, Псалтира, свещеническите одежди и сребърната кадилница. Уилям пусна юздите и посегна към дисагите. Улови ги. Погледът му зърна зашеметяващата гледка от бездънните сиви облаци и пропуканите от студ гранитни стени.
Повери душата си на Бог, пръстите му отказаха до отпуснат хватката с безценната Библия и Псалтир. Закрещя, макар и да се осъждаше на смърт.
Силни ръце се сключиха около кръста му и го задърпаха нагоре над ръба.
— Пусни я! — изкрещя Жосеран в ухото му. — Пускай!
Този миг като че продължи цяла вечност. Не, реши Уилям след проточилото се безкрай търсене на отговор в душата, а всъщност траяло само едно мигване; не, няма да отпусне хватката. Ако трябва, нека умре. Но не може да предаде Библията и Псалтира. Иначе пътуването дотук ще е напразно и той ще се е провалил пред Бог.
Видя как конят пада, хлъзга се по каменния склон, отчаяно рита във въздуха. А после се скри от погледа, без ездачът му да го последва надолу в бездната. Той облегна гръб на скалата и леда, татарската вещица стоеше над него, по лицето ѝ се четеше яд. Изкрещя му нещо на езическия си език. Той притисна безценната торба към гърдите си, почувства успокояващата тежест на Библията и кадилницата в нея. Знаеше, че са в безопасност, претърколи се на колене и отправи благодарствена молитва към милостивия Бог, който го беше спасил за по-висшите Си цели.
Хутлун не сваляше поглед от християнския свети човек, притиснал жалкия вързоп към гърдите си. Варваринът лежеше до него неподвижен. Коленичи и издърпа качулката на наметката му. Когато дръпна пръстите си, те бяха изцапани с тъмна кръв. Ударил беше тила си в скалата, за да спаси тоя луд.
— Какво толкова безценно има във вързопа, че гарванът е готов да умре за него? — изрева един от свитата. Гарванът: името, което татарите бяха дали на християнския шаман.
— Не знам — отговори Хутлун.
Варваринът лежеше в несвяст. Може би беше мъртъв.
— Жос-ран — прошепна тя.
Необяснимо защо около сърцето ѝ се стегна юмрук.
39
— Ще те помажа с миро — прошепна Уилям. Целуна скъпоценната пурпурна стола, заради която беше рискувал живота си, и я нахлузи около врата си. Измърмори думите на последното причастие, поставил пръсти на устните, очите, ушите и челото, като повтаряше на латински познатата благословия:
— Ин номине Патрис, ет Филис, ет Спиритус Санкти…
Намираха се в усамотеното жилище на таджикски овчар.
Навън вятърът виеше и фучеше, като да стенеше самият Дявол.
— Сега ще се изповядаш ли — прошепна Уилям, — за да бъдеш приет направо в Рая?
Жосеран примигна, но погледът му с мъка се избистряше. Лицето на монаха беше в сянка от оранжевия блясък на огъня.
— Няма… да… умра.
— Изповядай се сега, тамплиере. Ако умреш неопростен, ще трябва да се изправиш пред Сатаната.
Жосеран направи опит да седне, болка прониза мозъка му като с нож и той извика.
— Ще те улесня. Ще направя изповедта ти от твое име. Повтаряй след мен: „Прости ми, отче, защото съм грешник. Съгреших в сърцето си, където стаих нечестиви помисли към вещицата Хутлун. Нощем насилвах себе си, докато мислех за нея, и разпръсквах семето си, докато го правех“. Повтори!
— Проклет да си, свещенико — изръмжа Жосеран.
— Ти я желаеше. Това е смъртен грях, защото е мохамеданка и вещица. Трябва да бъдеш опростен!
Жосеран притвори очи.
— Повтори! „Говорих срещу Негово светейшество папата и срещу Уилям, викаря. Изричах богохулни слова“.
— Няма… да умра… и не ми трябва… твоето опрощение.
— Отвори очи, тамплиере! — Жосеран усети гнилия дъх на свещеника в лицето си. — Преди края на нощта ти ще се изправиш пред Отца си в Рая!
Как пред отца ми, зачуди се Жосеран, и кой: Бог или баща ми? Не беше сигурен от коя среща се страхува повече.
— Ще се изправиш пред съда му и ще бъдеш хвърлен в Ада — Уилям вдигна дясната си ръка и я задържа пред очите на Жосеран. — Освен ако с тази ръка не опростя греховете ти! С тази ръка!
Хайде, помисли си Жосеран. Защо така упорито се съпротивлявам на изповедта?
Изчакал беше, докато призоват баща му на преговори в Париж. Крал Луи беше отправил призив за ново въоръжено поклонение към Светите земи, за да се освободи Йерусалим от сарацините. Като рицар и васал на графа на Бургундия баща му трябваше да се отзове.
Същата вечер Жосеран влезе в покоите ѝ. И Бог да ми прости, помисли си той. Облада я четири пъти, разгонен като куче, тя стенеше под него, потта им и семето му се пръснаха по ложето на баща му. Всеки път когато се съединяваше с нея, чуваше как Дяволът се киска, докато го влачи към Ада.