— Пак ли варено овнешко?
— Не е овнешко — рече Уилям. Тази сутрин се радваме на разнообразие на трапезата. — На лицето му се появи изражение, което Жосеран не успя да разгадае. — Един от конете ни умря през нощта.
— Чий кон? — но вече знаеше.
Уилям не отговори. Поне монахът имаше благоприличието да си придаде разстроен вид.
— Късмет — рече Жосеран.
— Вещицата каза, че не бива да я оставяме на лешоядите, докато умираме от глад — Уилям се изправи на крака. — Бог в безкрайната Си мъдрост избра да вземе душата на коня ти, а не твоята. Може би я е сметнал за по-ценна.
— Тогава не е справедлив. Трябваше да е по-милостив към коня ми. Аз избрах това пътуване, а не Късмет.
— Говорим за товарно добиче! Благодари се на Бог, че още си жив! — прогърмя гласът на Уилям.
Късмет, помисли си Жосеран. Уилям беше прав, защо да скърби за един кон? Но макар кобилата да беше, както каза монахът, само товарно добиче, това не намаляваше неговия срам или скръбта му. Той беше видял как тя бавно се топи през последните месеци. Късмет го беше носила до последния си дъх. Страданието ѝ тежеше на съвестта му.
Товарът в душата му се увеличи. Така да бъде. Той си спомни как свещеникът го беше приканвал миналата вечер да се изповяда, да се отърве от греховете си. Защо не се беше възползвал от тази възможност? Защо беше толкова упорит?
Може би защото той беше по-строгият си съдник. Дори ако Бог можеше да прости на Жосеран Сарацини, Жосеран Сарацини не би могъл да прости на себе си.
41
На следващия ден Жосеран беше достатъчно добре, за да язди. Уилям превърза главата му с парчета плат и се приготвиха отново да тръгнат на път. Оседлаха конете си под идеално синьо небе. Отраженията на слънчевата светлина по заснежените полета над тях докарваха болка в очите им.
Той дочу неколцина от татарите да си мърморят за Уилям. Гарванът им донесъл лош късмет, казваха си един на друг. Заради това, че не пожелал да обиколи с коня си обо, станало. Сега изгубиха два коня и се забавиха с един ден. Още по-лошо ги чака.
— Има нещо сбъркано в тия татари — каза му Уилям, докато пристягаше подпръга на седлото си. Хутлун беше заменила коня на Уилям с един от своите коне, светложълта злонравна кобила с млечни очи. Жосеран също имаше нов кон, жребец със сивкав цвят на гърба и шарки като по дърво.
— Не забелязвам нищо необичайно.
— Гледат ни навъсено.
— Не гледат навъсено нас, братко Уилям.
Свещеникът придоби слисано изражение.
— Неприязънта им е насочена към теб — каза Жосеран, като да говореше на малко дете.
— Към мен?
— Обвиняват те за случилото се.
— Нямам вина, че конят ми е стъпил накриво и се е подхлъзнал!
— Но отказа да отдадеш почит на тяхната грамада от камъни.
— Това беше само глупаво суеверие!
— Казаха, че ако не го направиш, навличаш лош късмет и такъв ни сполетя. Видя ли какво направи с гордостта си? Засили в тях вярата им в свещеното обо и сега смятат, че нашата религия не е толкова силна, колкото тяхната, защото не те е защитила. Така че в опита си да покажеш колко сме велики, успя само да подрониш авторитета ни в техните очи.
— Няма да омаловажавам вярата си, като се предавам на вещерството им.
— Може и да си набожен човек, братко Уилям, но не си мъдър — Жосеран се качи на новия си кон. След Късмет имаше чувството, че язди детско конче.
Уилям подръпна юздите и предаде лошото си настроение на коня. Кобилата изви глава и се опита да го ухапе.
— Видя ли? И конете дразниш.
— Това е само животно и нищо повече!
— Щом казваш. Впрочем нашата вещица все така би искала да види Библията и Псалтира.
— Никога! Ще ги оскверни!
— Свети боже! — изруга Жосеран, пришпори коня си и пое по пътеката, за да се отдалечи от проклетия свещеник.
42
Белите върхове на Покрива на света вече бяха зад тях. Изчезнали бяха сред оловносиви облаци. Изведнъж въздухът стана по-топъл.
На четвъртия ден вървяха по пътека надолу по дюна от сипкав пясък към солено блато. Приближаването им изплаши ято диви гъски. През обсипана с речни камъни долина се стигаше до ново дефиле и после до обширна равнина от нажежен пясък и черен чакъл.
Прашен път водеше към върволица от шептящи тополи и град оазис от кирпичени къщи с плоски покриви от слама и сушена тор. Видяха магарешки каруци, натоварени до връх с пъпеши, зеле и моркови, цели семейства стърчаха на движещите се дъски. Изненадани лица ги наблюдаваха от полетата и къщите.
Хутлун яздеше до него. Шалът ѝ беше увит около лицето и той виждаше само тъмните ѝ ясни очи.
— Това място се нарича Кашгар — обясни му тя.