— Да изоставиш желанието ли?
— Цялото страдание е следствие от нашето желание за удоволствия или власт. Погледни — тя прокара пръст по стената, — това е Мара, богът на илюзията. Той нападнал Боркан с нажежени камъни и бури и го изкушавал със злато, корони и красиви жени. Но Боркан знаел, че всички тези призраци не са истински, и не разпилял енергията си.
— Тогава Боркан не е бог, така ли?
— Той е човек, който е открил своя път към Бог. Той разбира Духа на Синьото небе.
Жосеран поклати глава.
— Не знам какво да мисля за всичко това. — Обърна се отново към нея. — Защо ме доведе тук?
— Не знам. Аз самата съм била само веднъж тук. Като младо момиче придружавах баща си до Каракорум. Той ми го показа. Спомних си, докато яздехме, и си помислих, че някак… някак ти би го разбрал.
— Но ти не вярваш в този идол… този Боркан?
— Има много религии и всяка от тях има своите истини. Не, не съм последователка на Боркан. Но не е ли красиво тук?
Тя мисли, че ще разбере. И тя като него тогава е усетила, че ги свързва някаква връзка, някаква неопределена симпатия. Аз съм християнски рицар и тамплиер, а тя е дивачка, татарка, която не притежава нищо от възпитанието и скромността на християнката. И въпреки това, да, тя е права, ние някак се разбираме.
— От тук — прошепна Хутлун.
В следващата пещера фигурите танцуваха и се съединяваха. Жосеран за малко не падна по гръб. Стените бяха покрити с нарисувани съвкупления между мъж и жена. Възбуденият член на мъжа беше внимателно и правдоподобно предаден, неговото съединяване с девицата беше радостно и акробатично. Слънчевата светлина се процеждаше пред тесните проходи и хвърляше златиста аура върху фриза, придаваше искрящ живот на потъналото в сянка любене на идолите.
— Какво има? — прошепна тя.
— Това е Дяволска работа!
— Майсторът просто е изобразил преживявания, подобни на твоята скорошна среща с онази жена и двете ѝ дъщери.
— Греховно е.
— Разправяш ми, че е греховно, а преди две нощи, без много да му мислиш, се отдаде на удоволствията с тези жени. Със сигурност не мога да разбера какво е да си християнин.
Жосеран не виждаше лицето ѝ в полумрака на пещерата, но усети упрека в гласа ѝ.
— Уилям казва, че сексът е работа на Дявола. Онова, което сторих, е грешно.
— Онова, което стори, е естествено. Грешно щеше да е, ако съпругът на онази жена не знаеше какво си направил — тя се обърна към фриза. — Погледни тази рисунка. Виждаш ли? Богът, който толкова безсрамно използва дяволския инструмент, е Шива, богът на личната съдба. Всеки от нас има съдба, казва Боркан, но имаме и избор. — Тя прокара леко пръст по повърхността на рисунките. — Не си ли си представял как и ние се съединяваме, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?
Гласът му заседна на гърлото.
— Знаеш, че съм.
— И въпреки това не ти принадлежа по законите на брака, невъзможно е да се случи. Това не е ли също грях, християнино?
— Защо ме измъчваш?
Тя се приближи към рисунката, където господарят, когото беше нарекла Шива, обладаваше съпругата си като кобила.
— Този глад. Разрушава почивката ни, но не можем да се отърсим от него. Ти и твоят шаман твърдите, че знаете пътя по-добре от нас, татарите, а въпреки това вашата природа ви подлудява, както човек полудява в пустинята, измъчван от жажда.
Не можеше да го отрече.
Хутлун постави ръка на рамото му.
— Сега трябва да тръгваме.
Завладя го гняв. Жените трябва да са скромни, защитавани, закриляни. Тази дивачка изобщо не беше такава. Тогава защо го привличаше с такава сила? Първо го накара да изпитва съмнения във вярата си, сега го караше да се съмнява и в сърцето си. И при все това в действителност тя просто изрече на глас всичките съмнения, всичките му бунтарски мисли, които беше хранил и никога не беше имал куража да изговори. Тя беше сирена, която искаше онази част от душата му, която цял живот беше крил. Светотатствените мисли, еретичните разбирания и отчаяният копнеж по нещо, което беше извън силите му, го завладяха без остатък.
— Сега трябва да тръгваме — повтори тя.