Конете гръмовно се приближаваха към тях. Чу как още от спътниците му падат покосени и с вик под копитата.
Може би около двадесетина от конниците се отделиха от основния отряд и се насочиха към него. Но не го прегазиха, както очакваше. В последния момент завиха и го обкръжиха. Сигурно го искаха жив по някаква причина. Това му даде предимство.
Жосеран държеше меча с две ръце и ги очакваше. Татари бяха, видя той, но носеха по-тежки брони от всички, които беше виждал: железни плочки, пришити върху кожена кираса, които им придаваха страховит вид, приличаха на огромни кафяви бръмбари. Носеха златокрили шлемове, раменете им бяха наметнати с леопардови кожи, а конете — покрити с ярки червени покривала. Не бяха някакви си разбойници. Но нямаше време да размишлява кои може да са и защо ги причакаха в засада.
Жосеран видя Уилям, вероятно на двайсетина крачки, как се щура между конете с развятото си черно расо, притиснал кожените дисаги с Библията и мисала. Един от конниците се втурна към него и го халоса с плоската страна на меча си по тила. Монахът падна по очи и остана неподвижен. Този път не можа да го защити.
Жосеран стисна по-силно меча. Скъпоценните камъни по дръжката заблестяха на слънцето. Ездачите продължаваха да го обкръжават. Реши да нападне пръв.
Връхлетя най-близкия конник, размахал меча, уловил го с две ръце. Мъжът парира удара с оръжието си, но не направи опит да отвърне на нападението му. Жосеран отново нападна, мъжът изплашено се отдръпна на десетина крачки. Не беше боец, който владее меча.
Чу как другите конници стягат обхвата си около него и се завъртя, отново нанесе удар, принуди ги да се отдръпнат. Жосеран се усмихна зло. Ако това беше най-доброто, което умееха, така цял ден можеше да ги разгонва.
Водачът им даде нареждането си и всички вкупом се втурнаха. Свали двама от седлото, но се скупчиха отгоре му, конете им бяха съвършено обучени. Дори не видя удара по главата, който най-накрая го накара да рухне на земята.
Част IV
Катай
Като да изпълзя от гроба.
Жосеран мъчително се насочи към светлината, главата му пулсираше от болка. Не знаеше колко е бил в безсъзнание. Дълго време лежа, без да говори, втренчил поглед в удивителния ход на звездите които се въртяха по небето като комети. Най-накрая се преобърна на една страна и повърна. Чу смеха на мъжете. Опита се да произнесе „Хутлун“, но от устата му не излезе звук.
Някой се беше надвесил над него и плисна вода на лицето му.
Бавно дойдоха спомените: неочакваната поява на татарските конници в необичайните им брони, подобни на бръмбари: смъртоносното свистене на стрелите; ездачите, които го обкръжиха; ударът по главата, от който беше паднал в несвяст. Сигурно са го ударили с дръжката или плоската част на меч, иначе щеше да е мъртъв.
Замисълът им е бил да го вземат в плен, но ръцете му не бяха вързани и никой не пазеше меча му. Защо?
Пред погледа му закръжи лице, рядка черна брадица и провиснали мустаци: млад татарин с тънка уста и воднистокафяви като на леопард очи.
— Варварино, събуди се! — усети ботуша му в ребрата си. — Да не искаш да спиш вечно?
Жосеран седна и простена от стомашните спазми, които отново го връхлетяха.
Татаринът стоеше приклекнал до него.
— Тупнахме те лекичко по главата, а ти се отпусна на земята като жена!
Жосеран замахна с юмрук към лицето на татарина, но мъжът отскочи назад през смях. Отново се озова по лице на чакъла.
Другите татарите също се разсмяха.
— Не си загубил боен дух значи! — извика му младежът. — Това е хубаво!
— Не им се противопоставяй! Страх ме е, че искат да ни убият!
Това беше гласът на Уилям, милостиви Боже.
И монаха бяха уловили.
Уилям седеше, присвит нещастно край огъня, лицето му беше бяло като вар, а по косата на тила му имаше кръв. Жосеран се почуди дали са хванали в плен и другите, но от тях нямаше и следа.
— Ако искаха… да ни убият — подхвана Жосеран. Ако искаха да ги убият, вече да са го сторили. Предаде се. Какъв смисъл имаше да го обяснява на монах?
Впери поглед в мъчителите си. Те се бяха скупчили наоколо и се споглеждаха, доволни от плячката си. Хилеха се като озъбени вълци.
— Те… — обърна се Жосеран към Уилям. Трудно му беше да говори, езикът му сякаш се бе удвоил. — Те убиха ли… свитата ни?
— Не знам — гневно отвърна Уилям. — Полумъртъв бях, когато ме повлякоха. Какво значение има? Разбери какво искат от нас тия разбойници. Кажи им, че пътувам със спешна мисия, възложена от папата до хана им.
— Сигурен съм… че ще са… страшно впечатлени.