Арик Буке отново се разсмя одобрително на проницателността ѝ.
— Наистина. А ако не донесе такова, можеш ли да измислиш по-добро?
— Ако не успее да ви донесе облекчение, велики хане, може и да опитам. Но се опасявам, че простите ми шамански номера няма да са много зрелищни.
— А какви прости шамански номера прилагаш?
— Някои казват, че се чувстват по-добре, след като съм принесла жертва на Тенгри и съм поставила ръце върху тях. Самата аз не твърдя, че имам някакви способности да изцелявам. Повтарям това, което са ми споделяли.
Арик Буке се изправи и затаи дъх от болката, която го завладя. Изрита трупа от ръба на подиума. Тялото се претърколи по стъпалата и най-накрая спря, ужасяващо проснато на килимите в основата на трона.
— Тогава може би ще поставиш ръка на левия ми крак тук! Защото през последните три луни държа крака си в червата на изкормените и единственото облекчение, което съм получил, е знанието, че са войници на брат ми!
Хутлун забеляза как шаманите като сенки припълзяват през залата.
— Трябва да се отърва от тая подагра, ако ще тръгвам на поход срещу брат си.
— Велики хане, ще направя каквото мога — обеща тя. — Но първо трябва да се срещна с духовете.
— И какво ти трябва за това?
— Моите барабани и моят цеп. Освен това дим от хашиш или силно кобилешко мляко.
Ханът се отпусна тежко на трона си.
— Прави каквото щеш. Но махни тоя демон от пръстите на крака ми.
70
Впечатляваща сбирка, помисли си Хутлун. Разпозна много от членовете на Златния клан, както и най-влиятелните военачалници на предишния хан, страховити в своите ризници и шлемове. Зад тях бяха наредени хановете от всички велики кланове на север от Гоби, копринените им павилиони бяха пръснати из цялата равнина, изобилие от цветове на фона на притулилото се небе.
Арик Буке беше изведен от града на носилка, бляскав в искрящо бяла мантия, със златна украса. Обкръжаваше го почетна стража от най-добрите му воини. Барабанчици, яздещи камили, следваха процесията и биеха погребалната песен. Копринени знамена в червено, златно и бяло плющяха на вятъра.
Когато минаваха покрай нея, Арик Буке видя Хутлун и вдигна ръка, за да спре шествието.
— Хутлун! — извика рязко той.
Тя слезе от коня и преви коляно три пъти според обичая.
— В степите на Фергана ли се връщаш?
— Да, велики хане.
— Съжаляваме, че ни напускаш — ханът потропа здраво с левия си крак по дървения под на носилката. — Ти махна жарта от нашия крак. Отново можем да яздим! Ще те направим наш личен шаман, ако останеш в Каракорум.
Хутлун отново леко сведе глава в знак на почит.
— Оказвате ми чест, велики хане. Но баща ми очаква завръщането ми.
А и твоите шамани ще ме отровят до седмица, ако реша да остана.
— Съжаляваме, че те губим! — Приведе се от парапета на носилката. — Когато се върнеш във Фергана, кажи на баща си, че тръгвам на поход срещу Хубилай и Златният клан язди зад мен!
— Ще му предам, велики хане.
— Ще се прибера с брат ми, окован във вериги — извика той и даде знак шествието да продължи.
Хутлун наблюдаваше как то върви през равнината, армията на Великия хан на монголите отново поемаше на изток, за да воюва с извечния си враг — китайците.
Но сега за пръв път татарите щяха да воюват срещу един от своите.
Част V
Ксанаду
— Там — измърмори Сартак.
Шанту, столицата на Сина на Небето, Небесния владетел на цялата земя, се простираше пред тях до езеро с повърхност и нюанси на нагъната стомана. От всички страни я ограждаха планини със скосени върхове, които напомняха на Жосеран на камилски гърбици. Хоризонтът очертаваше невъзможно за християнското око струпване на религии зад едни градски стени; ступите на идолопоклонниците и минаретата на мохамеданите пронизваха небето над мръсносивите будистки манастири на тангутите и изрисуваните павилиони на катайците.
Кирпичени къщи се гушеха навсякъде една в друга покрай лъкатушещи кални улички освен на север, където извитите покриви на императорския дворец блестяха на слънцето сред зелените и засенени алеи на императорските градини.
Уилям на висок глас благодари с молитва на Бог и стресна татарската си свита.
— Бог ни води и ни закриля през дългото пътуване! Благодарим му и го възхваляваме!
Ядосания се взираше в него, сякаш е изгубил разсъдъка си.
— Малко подрани — изсумтя Жосеран.
— Не стигнахме ли там, закъдето бяхме тръгнали, неблагодарнико?