— Наистина пътувахме шест месеца и претърпяхме трудности, които не съм вярвал, че мога да понеса. Но не бива да забравяме, че сме до половината път. — Той се обърна да обхване с поглед впечатляващата гледка пред себе си. — Предстои ни да се връщаме. Не забравяй.
Земен насип образуваше отбранителен периметър около града. Столицата лежеше зад него, зелени знамена се полюляваха на каменните стени, стражи с брони ги наблюдаваха от наблюдателните кули.
Минаха през арката на Южната порта и вонята веднага ги връхлетя. Поне в това, помисли си Жосеран, Шанту малко се отличаваше от Сен Дени или Рим. Проправяха си път сред гъстата тълпа и сгушените една в друга къщи. Жосеран забеляза как шумът стихваше с наближаването на двореца. Когато стигнаха до стените му, всички на улицата вече шепнеха.
Спряха пред две огромни, обковани с железни гвоздеи порти.
Воините на кулата разпознаха униформата на императорската стража и вратите се отвориха.
Вътре тишината беше пълна. След нищетата по улиците дворецът беше като убежище. Имаше обозначени със знамена дворове, извисяващи се пагоди с подвити стрехи и плочи от лакиран бамбук в яркосиньо и нефритенозелено, всичките емайлирани и сякаш блестяха като стъкло на слънцето. Стражи на пост със същите златни шлемове и наметки от леопардови кожи като на свитата им бдяха над тишината. Павилионът на Великата хармония се издигаше пред тях на могила от пръст, широка към десет и дълга към трийсет рода19. По симетрия и размери беше смайващ. Яркочервени лакирани стълбове поддържаха тройния покрив. Златни дракони и змии се увиваха нагоре по стълбовете и се извиваха високо горе по протежение на стрехите; заради движението на белите облаци по небето сякаш и драконите се движеха, а покритите им със златни люспи криле ги носеха нависоко.
Дворецът беше обкръжен от огромна тераса, опасана с балюстради, всичките направени от бял мрамор. В бронзови котли горяха стотици благоуханни свещи, от които въздухът беше замайващо сладък. Под тях имаше покрит с плочи двор, тих и пуст, засенен от древни борове и кипариси.
По заповед на Сартак оставиха конете си и се изкачиха до върха на мраморните стъпала.
Огромни каменни лъвове, всеки с размера на татарски кон, пазеха входа, преграден с обкована с метал врата и две по-малки от двете ѝ страни.
Очакваха пристигането им. Церемониалмайсторът с кръгла шапчица и яркочервена копринена роба беше на разположение да ги съпроводи през порталите до Приемната зала.
Наредиха на Жосеран и Уилям да си събуят ботушите. Церемониалмайсторът държеше полуботуши от бяла кожа, които трябваше да обуят, за да не изцапат коприната и златните килими вътре.
— Внимавайте да не стъпите върху прага — прошепна Сартак. Всъщност прагът беше висок до коленете му и се наложи да го прескочи. — Смята се за крайно лоша поличба и онзи, който го направи, търпи люто наказание.
— Дори пратеникът на християните ли? — попита го Жосеран.
Отговорът се изписа по лицето на Сартак. Уилям се приготви за паметния случай. Отвори кожената торба, сложи си бялата стола, а над нея пурпурната, които носеше със себе си от Рим. В едната ръка държеше илюстрованата Библия и Псалтира, а в другата мисала и сребърната кадилница. На врата си провеси сребърен кръст.
Жосеран помисли за даровете, които самият той носеше от Акра: Дамаският меч, рубините, кожените ръкавици, които се бяха изгубили при нападението на Сартак. Сети се и за бялата мантия с червения тамплиерски кръст. Възнамерявал беше да ги носи при срещата си с Великия хан, но вместо това се появи облечен като поредния татарин. Почувства се като просяк.
— Готов ли си, тамплиере? — изсумтя Уилям.
— Толкова, колкото съм.
— Ами да се изправим пред езичниците.
Жосеран пое дълбоко дъх. Уилям тръгна пред него и влезе във великия двор на Хубилай хан, като пееше Салве Регина20.
72
Взрив от цветове сред невъобразимо великолепие, което разтърсваше душата и заслепяваше очите.
Навсякъде коприна и брокат, кожи и злато. Жосеран видя катайци в железни шлемове и виненочервени туники; тангутски лами с бръснати глави и жълти роби; придворни с фини и провиснали мустаци в уйгурска носия, облечени с оранжеви роби с високи копринени шапки, привързани с шнур. Имаше писания по широките поли на мохамеданите, застанали до татарските шамани, почти голи, със заплетени бради и чорлави.
Над главите им зелените и бели триъгълни знамена на императора висяха от стените сред стълбове в яркочервено и златно. Целият стенопис се отразяваше напълно в огледалото на мраморните подове.
Хубилай, Божията сила на Земята, Господарят на троновете, Владетелят на владетелите, седеше на трон от злато и слонова кост, по чиито подлакътници се виеха позлатени дракони. Носеше мантия от златен брокат и объл шлем, който на тила се допълваше от леопардова кожа. На официалния си колан имаше катарама от чисто злато.