Хубилай беше нисък, набит мъж, забеляза Жосеран, доста над средната възраст. Косата му беше сплетена на две плитки на тила по обичая на татарите. Имаше тънки, провиснали мустаци, а на ушите си златни халки. Лицето му беше необичайно бледо, въпреки че бузите му розовееха. Жосеран слисан установи, че тази розовина се дължи на руж на прах.
Тронът му сочеше юг по татарски обичай, да е далеч от северния вятър. До него от лявата му страна седеше императрицата. Вдясно от него бяха настанени синовете му, на по-малък подиум и на такава височина, че главите им да са на нивото на нозете му. Срещу тях бяха дъщерите му. Мястото на другите принцове от двора беше под тях, по низходящ ред на привилегиите, мъжете от западната страна, жените от източната.
По-нисшестоящите служители се нареждаха от двете страни на залата: министрите на Хубилай в любопитни шлемове с периферия; китайски дами с рокли с качулки и дълги коси, прикрепени с изкусно изработени игли; татарски принцеси със сложни прически с кичури и вездесъщата императорска стража със златокрили шлемове, кожени брони и наметки от леопардови кожи.
Но сред тази екзотична тълпа най-фантастичната гледка за очите му на човек от Запада бяха конфуцианските учени в черните им копринени тюрбани и две плитки, стърчащи изотзад като колосани уши. Някои бяха оставили ноктите на пръстите им да израстат като нокти на граблива птица. Не можеше да откъсне поглед от тях. Тази мода, научи по-късно, била не за да плаши, а начин да се откроят от обикновените хора, да стане видно, че собствениците им не живеят от труда на ръцете си.
Жосеран забеляза, че има по-малко жени, отколкото в двора на Кайду във Ферганската долина. Изглежда, бяха високоблагородни дами, а броят на мъжете ги превъзхождаше многократно.
До Хубилай на подиума седеше мъж в дел на татарин, но с бръсната глава като тангут.
— Фагс-па — прошепна Сартак на Жосеран. — Лама21, въпреки облеклото си, императорският наставник, главен съветник и мъдрец.
Влизането им мина почти незабелязано, тъй като празненството беше голямо. Дворцовите церемониалмайстори ги поведоха към задната част на голямата зала, където ги поканиха да седнат. Само най-великите изглежда седяха на масата; повечето от придворните се бяха настанили на ярки копринени килими, постлани на пода.
Служителите им донесоха варено овче месо, поднесено в прекрасни емайлирани съдове в маслинени и канелени цветове.
Уилям беше оскърбен. Присви се неловко в столата си, притиснал свещените реликви, които носеше до гърдите си.
— Това е нетърпимо — изсъска към Жосеран. — Пропътувахме цял свят, за да се представим, а той ни кара да чакаме в задния ъгъл!
Жосеран сви рамене.
— Налага ни се да проявим търпение.
— Ама аз съм пратеник на самия папа!
— Не ми се вярва да го е грижа, та ако ще да си сам Свети Петър. Вижда ми се гладен.
Донесоха още керамични съдове; яйца, бира, направена от просо, сурови зеленчуци, подправени с шафран и увити в палачинки, и няколко подноса с печени яребици. Сартак им каза, че плодовете и яребиците пристигнали пресни тази сутрин от Катай на ям.
Жосеран загреба с пръсти от купата и пъхна шепа в устата си, по същия начин се беше хранил с татарите през цялото им пътуване. Сартак го перна по ръката и му извика. За миг Жосеран си помисли, че може и нож да извади.
— Какво правиш, Варварино?
— Гладен съм.
— И да умираш от глад, трябва да ядеш като човек, щом си в двореца.
Сартак взе две заострени пръчици, инкрустирани със слонова кост, и като ги държеше между показалеца и палеца си, стисна парче пилешко от купата, после го поднесе до устата си.
— Видя ли как?
И Жосеран взе пръчици от слонова кост и се опита да ги улови по същия начин като Сартак. Изпусна ги в купата със супа.
Сартак поклати отчаяно глава.
Междувременно Уилям седеше и трупаше гняв, без да обръща внимание на храната. Ясно беше, че всички наоколо имаха намерение да се изпонапият.
В средата на залата имаше дървен сандък, може би три стъпки широк, покрит със златен лист и украсен с изкусни златни гравюри на дракони и мечки. От всяка страна стърчеше златна канела и от тях прислужник точеше кумис в златни бокали, един бокал можеше да потуши жаждата на десетина. Между всеки двама мъже имаше такава огромна чаша. Жосеран и Уилям вероятно бяха единствените трезви в стаята.