Две стълби водеха към подиума, където вечеряше императорът. Пълни бокали се носеха церемониално нагоре по едната, а празните се сваляха по другата и движението по тях беше оживено. Китайски музиканти с виолетови шапчици и роби, отчасти скрити зад изрисуван параван, засвириха на печалните си гонгове и цигулки. Императорът вдигна чашата си до устните, всички в залата паднаха на колене и сведоха глави.
— И вие — изсъска Сартак.
Жосеран се подчини. Уилям седеше опърничаво с побеляло от бяс лице.
— Хайде! — пое въздух Жосеран.
— Няма.
— Направи го или ще ти строша врата и ще спася татарите от бедата!
Уилям се слиса.
— Няма да застрашаваш нито моя, нито твоя живот!
Уилям неохотно подви колене.
— Значи сега отдаваме почит и на дяволската способност за пиянстване? Да ми прости Бог! Следващия път ще палим свещи пред наякналото мъжество на варварина и ще пеем вечерни молитви, ако обладае някоя от своите девици!
— Щом се налага — изсумтя Жосеран. — Това е в името на дипломацията.
Императорът допи чашата си до дъно, по брадата и надолу по шията му потече кумис. Когато преглътна, музиката спря, сигнал, че присъстващите придворни могат да подхванат отново своя пир.
Най-накрая дойде един от церемониалмайсторите и подкани Жосеран и Уилям да се изправят на крака.
— Ще се представите пред императора — прошепна Сартак.
— Сега ли? — изуми се Уилям. Той си беше представял величествено появяване или поне владетелят на татарите да е сравнително трезв.
Вместо това го побутваха към средата на залата. Двамата с Жосеран на практика бяха блъснати на колене пред огромния трон като някои затворници.
Церемониалмайсторът обяви кои са и в залата настъпи тишина.
Императорът подремваше след голямото угощение. Събуди се с неохота. Фагс-па лама стоеше до него с каменно лице.
Всички зачакаха.
Жосеран пое дълбоко дъх.
— Казвам се Жосеран Сарацини — започна той. — Изпраща ме моят господар, Томас Берар, Велик майстор на рицарите от Храма в Акра, да ви донеса думи на приятелство.
Хубилай сякаш не слушаше. Беше се обърнал към ламата и му шептеше в ухото.
Тангутецът се прокашля.
— Синът на Небето иска да знае защо носът ви е толкова голям.
С крайчеца на окото си Жосеран видя как Сартак прикри една усмивка. Несъмнено се чудеше дали възнамерява да изпълни заканата си да съсече следващия татарин, който направи забележка за този стърчащ белег.
— Кажете му, че сред моя народ носът ми не се смята за голям.
Отново шепнешком разменени думи.
— Тогава Синът на Небето мисли, че вие сте дългонос народ. Имате ли дарове, които да поднесете?
Жосеран кимна към Уилям, който разбра, че това е неговият миг. Почтително подаде мисала и Псалтира.
— Кажи му, че тези дарове ще му помогнат да заживее нов и благословен живот в Христа — каза той на Жосеран. Церемониалмайсторите отнесоха свещените томове до трона, където Хубилай ги разгледа с финеса, с който свиня разглежда борова шишарка. Отвори Псалтира. Книгата започваше с двайсет и четири страници илюстрации от живота на Исус Христос. Прелисти няколко страници и за кратко май се заинтригува. После вдигна требника, който беше илюстриран с изображения на светците и седналата Дева с детето Исус, гравирани с кралско синьо и златно. Прокара пръста си по една от илюстрациите и сподели нещо на своя мъдрец. А после метна и двете книги настрани, толкова небрежно сякаш са пилешки кости. Те тупнаха глухо на мраморния под.
Жосеран чу как дъхът на Уилям секна.
Очевидно беше, че нито видът им, нито даровете им бяха направили дълбоко впечатление на великия господар. Жосеран трябваше да спаси каквото може от създалото се положение.
— Вие сте този, на когото Бог е отредил огромна власт в света — започна той. — Съжаляваме, че носим толкова малко злато и сребро, което да ви дадем. Пътуването от запад беше дълго и изтощително и можехме да вземем малко дарове. Уви, загубихме другите подаръци… — Щеше да каже: когато ни отвлякоха войниците ви, но се поправи — изгубихме другите дарове по пътя.
Хубилай беше готов отново да потъне в сън. Той се приведе напред и замърмори нещо на тангута, който стоеше от дясната му страна. Жосеран разбра тази проява на власт; владетелят не принизяваше личността си да говори директно със своите молители, дори ако бяха посланици от друго кралство.
— Както слънцето разпръсва светлината, така и силата на Господаря на Небето стига навсякъде — отговори неговият говорител, — затова не се нуждаем от вашето злато и сребро. Синът на Небето ви благодари за оскъдните ви дарове и желае да научи името на вашия спътник. Пита и какви дела са ви довели до Центъра на света.