— Сега какво казва? — изсъска на рамото му Уилям.
— Пита кои сме и защо сме тук.
— Кажи му, че нося папска була. Тя представя мен, Уилям от Аугсбург, прелат на Негово светейшество папа Александър Четвърти и неговия двор. И ме овластява да установя Светата римска църква в неговата империя и да въведа него и поданиците му в лоното Христово под властта на Светия отец.
Жосеран преведе казаното от Уилям, но пропусна частта, в която Уилям трябваше да установи папска власт в Шанту. Малко преждевременно беше, прецени той.
Огледа телата на придворните, проснати на пода като трупове, от устите на някои от тях течеше вино. Някъде един от спящите татари изпусна газовете от стомаха си. Друг захърка.
— Кажи му, че трябва да слуша много внимателно онова, което имам да кажа — говореше Уилям, — така че да може да следва моите благотворни напътствия, дадени от самия папа, който е пратеник на Бог на земята, и така да признае Исус Христос и да почита Неговото свято име.
Жосеран се взираше в него.
— Ти ума си ли изгуби?
Уилям гледаше към Хубилай.
— Кажи му!
Луд човек, помисли си Жосеран. Късмет имаш, че съм тук да те пазя.
— Благодарим на Бог за сигурното ни пристигане — каза Жосеран на Хубилай — и се молим на нашия Господ, чието име е Христос, да дари на императора дълъг и щастлив живот.
Уилям продължаваше, защото не му беше хрумнало, че Жосеран може да преиначи думите при превода и да не говори онова, което му се казва.
— Сега му кажи, че изискваме незабавен край на опустошенията на християнските земи и го съветваме, ако не иска да падне във вечно проклятие, да се покае начаса и да склони глава пред Исуса Христа.
Жосеран се обърна към Хубилай.
— Велики господарю, нашият крал ни изпрати да ви предложим съюз.
За пръв път императорът като че поизлезе от безразличието си. Очите му се отвориха и той прошепна нещо на наставника си.
— Синът на Небето иска да научи повече за съюза, който споменахте — каза Фагс-па лама. — Съюз срещу кого?
— Срещу сарацините на запад. Вашият велик принц Хулегу ги смята за наш общ враг. Моят господар ми заповяда да дойда тук и да предложа да обединим силите си срещу тях.
Очакваше предложението да заинтригува императора. Може би правилно съм преценил, помисли си Жосеран. Ако той наистина спори за трона, в негов интерес ще е да подсигури западните си граници, преди да изпрати този Хулегу срещу вътрешната заплаха.
Минутите, които Жосеран чака отговора на императора, му се сториха дълги. И накрая чу високо хъркане. Владетелят на владетелите беше заспал.
— Синът на Небето чу думите ви — високо изрече говорителят. — Каза, че ще ги обмисли и отново ще говори с вас.
И набързо ги отпратиха.
Когато напускаха Приемната зала, Жосеран забеляза, че правилото за което Сартак ги беше предупредил така заплашително — да не стъпват на прага, не се спазваше от стражите — може би защото почти никой от насъбралото се множество не можеше да ги наблюдава. Някои от присъстващите придворни не само бяха стъпили на прага, ами неколцина от тях направо се бяха проснали отгоре му по лице, мъртво пияни.
73
— Той е никаквец и пияница — изсъска Уилям, когато излязоха от залата. — Видя ли как се забавлява! Това е безбожна сган!
— Само че ние пътувахме шест месеца през планини и пустини, за да говорим с него.
— Какво отговори той на думите ми? Кажи ми всичко, което ти каза.
— Последните му думи, преди да заспи, бяха, че церемониалмайсторите не трябва да пропускат да изпратят девственица в покоите му тази вечер заедно с дузина кани кумис.
— И от теб очаквам такова поведение, ако ти се предложи подобен дар — изсмя се ехидно Уилям. — Спомена ли за мен?
— Спомена.
— И?
— Когато му казах, че си монах от Ордена на Свети Доминик, той нареди да те одерат жив и задника ти да увисне в юртата му.
Жосеран се обърна и си тръгна. Дошли бяха накрай света, рискували бяха живота си безброй пъти, а се оказваше, че май всичко е било напразно. Не искаше повече да има нищо общо с тази работа. Проклет да е Уилям. Проклет да е папата. Проклет да е и Хубилай хан.
Уилям излезе извън портите с обзети от смут сърце и душа. Обещал беше на себе си да спаси християнския свят и да покръсти татарската орда. Вместо това го унижиха, а този тамплиер, който уж трябваше да му помага в свещената му мисия, се оказа чист еретик. Но той щеше да намери начин. Бог го беше избрал и той нямаше да се провали.
Вътрешният град беше предназначен за императора и неговия двор, но далеч от златните подвърнати стрехи, Шанту беше претъпкан и мръсен като всеки друг голям град, който Уилям беше виждал, било в християнския свят, било в Земите отвъд или тук в Катай. Къщите бяха тесни, коптори от дъски и кирпич, дървените напречни греди на едната се застъпваха с тези на съседната къща и така се образуваше една безконечна дълга фасада по протежение на улиците. Прозорците бяха покрити с конопени ивици.