— Добре — каза тя. — Ще го направим. Ще намерим начин да ги накараме да ни изслушат, независимо от факта, че упорито са запушили уши. Направо се чудя как успяват, при положение, че вече са си наврели главите там, където слънце не огрява.
Той се усмихна и изведнъж осъзна колко глупаво е било от негова страна да я идеализира преди малко. Навани Колин не бе някакъв кротък, съвършен идеал — тя бе люта буря, приела образа на жена, поела неотклонно по пътя си с устрема на скала, която се търкаля по ръба на урва. И не проявяваше никакво търпение към глупостите.
Обичаше я най-много именно заради това. Задето бе искрена и пряма в едно общество, което се гордееше със способността си да пази много тайни. Още откакто бяха млади, тя непрекъснато разбиваше както преградите, които се опитваха да поставят пред нея, така и множество сърца. Понякога мисълта, че и тя го обича, му се струваше не по-малко невероятна от някое от неговите видения.
На вратата на стаята му се почука и Навани каза на човека да влезе. Една от съгледвачките на Далинар надзърна вътре. Той се обърна и се намръщи, като забеляза нервната ѝ стойка и учестеното дишане.
— Какво? — попита я настоятелно.
— Сър — каза пребледнялата жена, като му отдаде чест. — Стана… злополука. Откриха труп в един от коридорите.
Далинар почувства нещо да се натрупва във въздуха — като електричество, преди да удари светкавица.
— Кой е?
— Върховният принц Торол Садеас, сър — отговори жената. — Бил е убит.
2
Един проблем по-малко
„Но все пак трябваше да го напиша.“
— Спрете! Какво си въобразявате, че правите?
Адолин Колин се приближи към група работници в омацани с крем униформи, които разтоварваха сандъци от фургона. Чуловете им се въртяха насам-натам и търсеха скални пъпки, които да похапнат. Без успех. Бяха навлезли навътре в кулата — независимо от факта, че пещерата, в която се намираха, бе достатъчно просторна да побере малък град.
Работниците имаха приличието да си придадат засрамен вид, макар че вероятно не разбираха защо. Групичката писари, които следваха Адолин по петите, провериха съдържанието на фургона. Маслените лампи на земята не успяваха да разсеят много от тъмнината в огромното помещение, чиито таван се намираше чак на четири етажа над тях.
— Сиятелен господарю? — обърна се към него един от работниците, като почеса косата си под шапката. — Аз просто разтоварвах багажите. Това си мислех, че правя.
— В документите пише „бира“ — обади се Рушу, един млад ардент.
— Зона две — каза Адолин, като почука със свития юмрук на лявата си ръка по фургона. — Таверните се устройват по продължението на централния коридор с асансьорите, на шест кръстовища по-навътре. Леля ми изрично осведоми Сиятелните ви господари за това.
Мъжете просто го зяпаха с безизразни изражения.
— Ще накарам някой писар да ви покаже. Натоварете сандъците обратно.
Мъжете въздъхнаха, но се заловиха със задачата. Не бяха толкова глупави, че да спорят със сина на Върховен принц.
Адолин се обърна и обходи с поглед дълбоката пещера, която се бе превърнала в отсек за разтоварване както на припаси, така и на хора. Наоколо притичваха рояци деца. Работници опъваха големи палатки. Около кладенеца в центъра се бяха струпали множество жени, тръгнали за вода. Войниците носеха факли или фенери. Насам-натам се стрелкаха дори брадвохрътки. Цели четири военни лагера, пълни с хора, бяха прекосили Пустите равнини възможно най-бързо, за да стигнат до Уритиру, и Навани се беше затруднила с търсенето на подходящо място, където да се устроят всички.
Въпреки целия този хаос, обаче, Адолин се радваше, че разполага с такива хора. Бяха още с пресни сили; не им се беше наложило да преживеят битката с паршендите, нападението на Убиеца в Бяло и тежкия сблъсък на двете бури.
Войниците на Колин бяха в ужасна форма. Самият Адолин имаше превързана рана на ръката, с която държеше меча — още усещаше пулсиращата болка от счупената си китка, — и на лицето му се открояваше голяма синина. А той беше един от късметлиите.
— Сиятелен господарю — обърна се към него Рушу, като посочи друг фургон. — В този има вино.
— Прекрасно — отвърна Адолин.
Никой ли не обръщаше внимание на заповедите на леля Навани?
Отиде да се разправи с хората във фургона, след което му се наложи да разтърве спора между неколцина мъже, някои от които бяха недоволни, че са ги зачислили да носят вода. Твърдяха, че това е работа като за парши, под техния нан. За съжаление, парши вече нямаше.