— Ей — наведе се Джор към Воал и я побутна. — Къде живееш? Ще ти викна паланкин да те откара у дома. Будна ли си? Трябва да тръгваш, преди да е станало твърде късно. Познавам някои носачи, на които може да се има доверие.
— Още не е… толкова късно… — смънка Шалан.
— Достатъчно късно е — възрази Джор. — Тук може да стане опасно.
— Нима-а-а? — проточи Шалан, а споменът проблесна далечно в ума ѝ. — Някой може да те наръга, а?
— За съжаление — отвърна Джор.
— Да си чувал за някой, който…?
— Тук не се е случвало никога — поне не и засега.
— А къде? За да… мога да го избегна…
— „Алеята на Ал“ — каза охранителят. — Стой далеч оттам. Едва оная вечер наръгаха един човек зад таверната. Намерили са го мъртъв.
— Адски… адски странно, а? — попита Шалан.
— Да. Ти чу ли за това? — попита Джор и потрепери.
Шалан се изправи, за да си ходи, но стаята се завъртя с краката нагоре и тя усети, че се свлича до стола си. Джор се опита да я хване, но тя се стовари на пода с тупване и удари лакътя си в каменния под. Незабавно засмука малко Светлина на Бурята, за да облекчи болката.
Мъглата в главата ѝ се разсея и светът спря да се мержелее пред очите ѝ. В рамките на един поразителен миг, алкохолното ѝ опиянение просто изчезна.
Тя примигна. „Уха“, помисли си. Изправи се, без Джор да ѝ помага, изтупа палтото си и отдръпна кичурите коса от лицето си.
— Благодаря, но това е именно информацията, която ми беше необходима — каза му тя, после се обърна към съдържателката. — Сметката е уредена, нали?
Жената се обърна и замръзна, втренчена в Шалан, а чашата, в която тъкмо сипваше някаква течност, започна да прелива.
Шалан взе собствената си чаша, обърна я и изтръска последната останала капка в уста.
— Много добро — отбеляза. — Благодаря за интересния разговор, Джор.
Остави една сфера на кутиите като бакшиш, сложи си шапката и потупа Джор по бузата приятелски, преди да си излезе от палатката.
— Отче на Бурите! — възкликна Джор зад нея. — Да не ме беше взела на подбив тази?
Навън още беше оживено и ѝ напомняше на среднощните пазари на Карбрант. Имаше логика. Нито слънцето, нито луната можеха да проникнат в тези зали; лесно беше да изгубиш представа за времето. Освен това, повечето хора веднага си намериха работа, но много от войниците вече нямаха учения и бяха останали с доста свободно време.
Шалан разпита тук-там и успя да открие „Алеята на Ал“.
— От Светлината на Бурята изтрезнях — обърна се тя към Шарка, който се беше покатерил нагоре по палтото ѝ и се диплеше на яката.
— Излекува те от отровата.
— Това е полезно свойство.
— Хмммм. Мислех, че ще се ядосаш. Нали изпи отровата нарочно?
— Да, но не исках да се напивам.
Шарка изжужа объркано.
— Защо пи тогава?
— Сложно е — отвърна Шалан и въздъхна. — Не се справих особено добре.
— С напиването ли? Хммммм. Наистина се постара.
— Веднага, щом се напих и започнах да губя контрол, Воал ми се изплъзна.
— Воал е просто лице.
Не. Воал беше жена, която не се кикотеше, когато беше пияна, нито пък хленчеше и си вееше, когато алкохолът се окажеше твърде силен за нея. Никога не се държеше като лекомислено момиченце. Воал не беше покровителствана като дете, на практика изолирана от всичко, докато не беше полудяла и не беше убила собственото си семейство.
Шалан се закова на място, обхваната от внезапна паника.
— Братята ми. Шарка, нали не съм ги убила?
— Какво?
— Говорих с Балат по далекосъобщител — каза Шалан, опряла длан в челото си. — Но… тогава имах Светлотъкането… макар и да не го осъзнавах напълно. Може да съм си измислила всичко това. Всяко съобщение от него. Собствените ми спомени.
— Шалан — заговори Шарка със загрижен тон. — Не. Те са живи. Братята ти са живи. Мраизе каза, че ги е спасил. В момента пътуват насам. Това не е лъжа.
Гласът му стана по-тих.
— Не помниш ли? — допълни.
Шалан отново се превърна във Воал, а болката ѝ отшумя.
— Да. Разбира се, че помня — каза тя и продължи да върви.
— Шалан — продължи Шарка. — Това е… хмммм… има нещо нередно в лъжите, които си налагаш. Не го разбирам.
— Просто трябва да стигна до по-голяма дълбочина — прошепна тя. — Не мога да бъда Воал само на повърхността.
Шарка зажужа тихо и разтревожено — бърз, тънък звук. Воал му направи знак да мълчи, току-що стигнала до „Алеята на Ал“. Странно име за таверна, но и по-странни беше чувала. Изобщо не беше алея, а пет палатки в различни цветове, зашити една за друга и образуващи едно цяло. Отвътре се процеждаше приглушена светлина.
На входа беше застанал охранител, нисък и набит и с дълъг белег, който се точеше през бузата и челото му чак до косата. Огледа Воал критично, но не я спря, когато тя се запъти самоуверено към вътрешността на палатката. Вътре миришеше по-лошо, отколкото в предишната кръчма — беше претъпкано с пияни хора. Отделните палатки бяха зашити така, че да образуват по-изолирани места, тъмни кътчета — и в няколко от тях се виждаха маси и столове, вместо сандъци. Хората, които седяха там, не носеха простите дрехи, характерни за работниците, а кожено облекло, парцаливи дрипи или военни униформи.